Текстовете на Свещеното Писание, иконографията, църковната химнография представят Христовото възкресение косвено, с помощта на такива образи като празния гроб, Ангела, отвалил камъка от входа на гроба, свитите настрана погребални повивки... За разлика от добре описаните в Евангелието възкресявания, извършени от Господ Иисус Христос, отсъства точно указание за конкретния момент, в който мъртвото тяло на нашия Господ се е върнало към живота. Не, няма недостатък в свидетелствата за явяванията на Христос „с тяло” след Неговото възкресение: Той се явява на жените-мироносици, пред Лука и Клеопа по пътя към Емаус, в Иерусалим при затворени врати и на брега на Тивериадското езеро.
Съгласно опита и учението на Църквата, Христовото възкресение се различава от тези възкресения, които Божият Син е извършвал през време на земния Си живот. Възвърналите се жизнени функции в мъртвите тела на Лазар, сина на Наинската вдовица или дъщерята на Иаир, които Спасителят възстановява при тяхното възкресяване, както и чудесата, при които се изцеляват и възстановяват определени биологични функции: зрението - на слепия, речта - на глухонемия и способността да ходи - на паралитика, говорят за Божието всемогъщество, което е в състояние да преодолее всички естествени ограничения. Но въпреки чудесата, телата на възкресените хора остават смъртни и тленни, всички те не избегнали смъртта, защото и след възкресението над тях тежали последствията от грехопадението. Божията сила е в състояние да преодолее законите на природата, без да изменя нейното битие.
Промяната на самото битие би била изцяло външен акт, несъгласуван със свободата и личния избор на творението. Човешката личност, съчетаваща живот и битие, избира сама как да реализира даденото й от Твореца. Дали да подчини своя живот и своето съществуване на нуждите на тварното естество, като природна самодостатъчност, или да ги превърне в жизнена връзка и единение на любовта в Бога, освобождавайки себе си и своята природа от смъртта и тлението. Но любовта не може да бъде натрапена отвън. Тя е свързана със свободата, не може без нея. Затова нашият Господ Иисус Христос ни яви какво означава за Бога човешката свобода, свободата на всеки от нас. Със Своята покорност на Своя Отец „дори до смърт” Христос приведе човешката природа до съвършен отказ от всякакви претенции за екзистенциална самодостатъчност, преобразувайки естественото битие в пълна съпричастност на Божествената любов и свободно подчинение на Неговата воля. Кръстната смърт на нашия Спасител е акт на свобода, свободата, свободната воля на Сина Човешки. Той изцели, обнови, възкреси нашата природа завинаги. И вече нашето естество, което има като извор на своето съществуване Бога, повече няма да умира. Въпреки своята тварност, вече живеем нетварно битие. Начало на такова битие дава Възкресението на Христос, нашия Бог. Тялото на Христос, тварно, защото Той прие образа на раб, е напълно различно от другите възкресени тела. Защото вече съществува по образа на нетварното, свободно от всякакво подчинение на естествената необходимост. То е осезаемо, достъпно за чувствено възприятие, състои се от „плът и кости” (Лука 24:39); способно е да усвоява храна, както всяко друго тяло (вж. Лука 24:42-43), върху него са видни, напълно отчетливо, следите от гвоздеите на ръцете и нозете. Но, от друга страна, това тяло влиза в дома, чиито врати са заключени (Йоан 20:19), става невидимо след преломяването на хляба в Емаус (Лука 24:31) и накрая, това тяло се възнася на небето (Лука 24:51, Марк 16:19), утвърждавайки в божествена слава „праха” на човешката плът.
Преобразяването на самата същност на битието, което претърпява човешката природа на Христос след Възкресението е описано някак косвено в Евангелието, защото е невъзможно да се определи и опише това единствено събитие в „обективните категории” на нашия ежедневен опит. Библейският текст говори за изменение, но това изменение не може да бъде описано, то е тайна. Христос е Този, известен на нас Син Човешки, но явил ни се в нов, различен, вечен образ. Мария Магдалина, която Го среща в градината около гроба, Го помислила за градинаря; учениците, отиващи в Емаус - за обикновен пътник. Учениците, ловящи риба на Тивериадското езеро, Го виждат на брега, но изобщо не им хрумва, че това е техният Учител. Прозрението ги осенява внезапно, като светъл поток, но отначало те не разпознават Възкръсналия Господ. Това е факт, който също показва, че е настъпила промяна, но за нея е трудно да говорим, тя е непосилна.
С Възкресението Си от мъртвите, Христос възкресява заедно със Себе Си Адам и целия човешки род, всяко човешко същество. Нашият индивидуализъм ни пречи да проумеем същностната връзка между човека и цялото човечество. Трудно е да разберем по какъв начин човешката природа е била откъсната в лицето на Адам от вечен живот и как в Христос и с Христос същата тази природа възкръсва оживотворена?! „Понеже както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят”(1Кор. 15:21-22). В Личността на Възкръсналия и в плът възнесъл се на небесата Христос, Бог се съединява с всеки човек и ни възсъздава. Смъртта, последният враг (вж. 1 Кор. 15:26), е преодоляна и превърната във врата към Царството на живота. „Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно... И тъй, ние винаги сме спокойни и, като знаем, че, докато живеем в тялото, се отдалечаваме от Господа... имаме дръзновение и по-скоро желаем да напуснем тялото и да се приберем у Господа” (2 Кор. 5:1, 6, 8). Всеки доброволен отказ на човека от екзистенциална автономия е подражание и повторение, опит да се доближим до Сина Божий, Който принесе Себе Си в жертва за нашите грехове, „смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна” (Фил. 2:8).
След Христовото възкресение плътта, нашата плът, макар и да не престава да черпи своето битие и живот от собствените си биологични функции, вече принадлежи към естеството, от което е плътта на възкръсналия Христос и е съпричастна към живота на Света Троица. В Лицето на Спасителя човешката природа встъпва в отношения с Бога - отношения, които са аналогични на отношенията между Отец и Син. Защото Отеческата любов към въплътеното Слово Божие не е субективно преживяване, а извор на всяко битие.
И както Божията любов е сътворила със Словото всичко съществуващо в света, така чрез въплътеното Слово тази любов обновява цялото тварно битие, превръщайки го в нетленно.

E-книги