За човека като Божие създание няма възраст, в която да е „твърде рано” да бъде приведен към Бога и да започне да възраства в Него.
Децата на 2, 3, 4 години вече могат да имат понятие, че Бог съществува. Най-малкото и през ум не им минава, че Бог не съществува. Съзнателни атеисти в невръстна възраст няма. Но ако едно дете в средата си не е чувало да се говори за Бога, не знае почти нищо за Него. Докато едно дете, растящо в християнско семейство, вече приема присъствието на Бога в живота на семейството като нещо естествено.
Религиозното възпитание на децата до 7-годишна възраст
се осъществява главно чрез личен пример и атмосфера на любов и молитва у дома или в храма. Така се докосва сърцето на детето, то възприема молитвата и Божието присъствие като реалност, която не се нуждае от обяснения, убеждаване и логически доказателства.
Когато водим децата към Бога - любовта, молитвата и примерът на живот, посветен на Бога са далеч по-резултатни от думите. Впрочем точно те придават значение на преподаваното знание и правят думите въздействащи.
Ако научим децата да обичат Бога и да Го допускат до всеки аспект на живота си; ако ги научим да търсят и откриват Божията воля за себе си, всичко останало ще им се придаде (вж. Мат. 6:33). Човек, който от дете обича Бога и се стреми към Него, дори да има пропуски в богопознанието си - ще ги попълни, дори да греши - ще се поправи.
Децата от най-ранна възраст могат да получат познания за Бога и светиите и от иконите. Иконите провокират детските въпроси и сами им отговарят. Иконите преподават непосредствено такива дълбоки богословски познания, за които иначе ще са необходими томове богословски писания.
Например като сравняват иконата на Разпятието с тази на Възкресението или Преображението, децата постигат дълбоко духовни тайни. Въпреки че не са в състояние като нас възрастните да рационализират и вербализират тайната, то думите и изражението на лицата им ясно показват, че тя е проникнала в сърцата и умовете им.
Разбира се, представата на едно дете за Бога със сигурност е по-различна от тази на възрастните. Едно дете може да си ляга с думите: „Лека нощ, Боже!” или като се събужда, снизходително да позволява на ангелите, които са го пазили цяла нощ, да си отпочинат, докато ходи в банята и закусва, но това е вяра много по-истинска и от най-издържаното бого-словски определение.
По принцип не бива да се пречи на децата да мислят за Христос, ангелите и светиите като за приятели, на които всичко може да се довери. Децата често се молят и получават отговор на молитвите си по въпроси, които на възрастните изглеждат незначителни и смешни. Не бива да ни озадачава фамилиарният начин, по който разговарят с Бога и небесните сили. Това непосредствено отношение към Христос е по-ценно от всяко познание. Няма нищо по-хубаво и духовно здравословно от това, човек от най-ранна възраст да допусне Христос в ежедневието си и да освещава с присъствието Му всички аспекти на своя живот.
Смятам, че при тази възраст е рано да говорим за чудесата. За малкото дете всичко е чудно. Това, което трябва да разкриваме в разказите си, е Божията любов и участието на Бога в живота на хората.
Децата до 7-годишна възраст трябва да се запознаят практически с храма и предметите в него, да ги видят, да ги докоснат, да ги почувстват със сетивата си; да знаят как да се покланят на иконите и кръста, как да влизат и излизат от храма, да палят свещи и да взимат благословение от духовник.
Още от най-ранна възраст децата трябва да се причастяват, за да се освещават от Христа, за да са с Него.
При децата на възраст
от 8 до 11 г.
показател за това, какво и как да преподаваме, трябва да са въпросите, които вълнуват децата на тази възраст. Ако във всеки един етап от развитието им не се вслушваме във въпросите и проблемите на децата, рискуваме да се окажем неадекватни и да ги загубим за вярата.
Не бива да допускаме грешката да говорим на 8-9 годишните сложно и неразбираемо или обратно - на 10-12 годишните (които вече са скептици) да говорим малко примитивно, недостатъчно обосновано и логично.
Друго, с което трябва да се съобразяваме задължително при тази възраст, са знанията, които учениците получават по другите предмети в светското училище, за да знаем какви съмнения и противоречия биха възникнали у децата и как да им отговорим.
При заниманията със Стария и Новия Завет в тази възраст вече можем да подредим отделните разкази хронологически, да проследим веригата на историята на спасението: грехопадението на човечеството, многобожието в противовес на единобожието, естествения нравствен закон, Моисеевия, пророците, очакването на Спасителя, явяването Му в света, разпространението на Евангелието.
Истинската стойност на един урок по религия се измерва не с количеството запаметени факти, а с това дали децата излизат от час с по-дълбоко сърдечно убеждение, че истинският живот е живот в Църквата Христова.
Най-добри са онези православни педагози, които се разбират добре с децата, вслушват се в тях, опитват се да ги разберат и да подкрепят тяхното развитие. Понякога много по-духовно полезно е да поговорим за нещо, което силно занимава съзнанието на децата, да се опитаме да осветлим проблема православно и заедно да го разрешим, отколкото да изпълним точно начертаната си програма.
Възрастните са склонни да смятат, че ако Бог не е предмет на един разговор, то Той не присъства в него, но това не е така. За да се изгради връзка на доверие и любов с децата, може да се наложи учителят часове наред да говори за телевизия, приятелство, игри, училищни и семейни проблеми преди изобщо да спомене за Бога. Но съпричастието, вниманието към другия и доверието, с което хората си говорят, са белег за Божието благодатно присъствие и отворена врата за Него.
За тази възраст от изключителна важност е да им се даде вярна представа за грях и покаяние. Налага се да разбием тяхната „количествена” представа за греха: излъгал съм малко - малък е грехът ми, откраднал съм нещо малко - малък ми е грехът и т. н. Според о. Ал. Шмеман най-важното е да се внуши на децата, че грехът - това е да огорчим Бога. И още - да нарушим любовта между хората с лъжи, обиди или нещо друго. До това разбиране за греха като дело, мисъл, или чувство, което разрушава любовта, детето трудно може да стигне самоV. Това е разбиране, което някой трябва да му даде.
На 8-11 годишна възраст децата мразят сладникави разказчета за добри дечица. Но добър подход е да им се представят различни житейски ситуации и да им се поставя въпросът: „Как да постъпим в този случай?” Освен че трябва да се постъпва по християнски, вече ще ни се наложи да обясняваме и защо така да трябва.
На тази възраст вече трябва да се разяснява на децата ходът на богослужението. Интересен похват е използването на картички, на които с прости картинки са изобразени важните моменти от реда на литургията. Всяко дете трябва да се опитва да подрежда разбърканите картинки правилно, да схване в най-общи линии логическата последователност на богослужението. Така и в храма ще знае какво става, какво следва и само ще си отговаря на въпроса: „Кога ще свърши?” - любим на децата от тази възраст.
8-11 годишните деца вече трябва да се запознават с тайнствата, в които те самите участват: кръщение, миропомазване, изповед и причастие. В Православната църква от 7-годишна възраст децата вече постят и се изповядват преди причастие, така че наложително е вече да знаят за поста и неговата духовна страна, да се разширят и задълбочат познанията им за молитвата и как да се подготвят за изповед.
Най-важното в
преподаването на религия на юношите
е да съумеем да им дадем разбирането, че вярата, религията, духовните ценности на християнството имат отношение към онези проблеми, от които те остро се интересуват в тази възраст: смисъла на живота, отношенията между половете, собственото призвание, уникалността и ценността на всяко човешко същество и т. н. Трябва да се намерят, да се напипат темите, които за юношите са актуални и интересни, и по тях да се разговаря.
Децата на тази възраст имат ясно съзнание, че те са свободни личности, че имат свой личен живот, те търсят себе си, търсят смисъла, питат се как да постъпват. Ние трябва да им помагаме не с готови отговори, а да им покажем как да търсят и да откриват отговорите на въпросите си в православието. Да не гледат на религията като на нещо отделно от живота. Много важно е отношението на преподавателя към всеки един от тях като към уникална и ценна личност. Да виждаме всеки от учениците такъв какъвто е и да се стараем да го разберем и да го обичаме такъв.
Когато се отнася до религиозно образование, винаги трябва да имаме предвид далечната перспектива. Дали детето ще израсте с духовно здраво отношение към Христос, Църквата и тайнствата, зависи от семената, които ще посеем ние, неговите наставници. Ако децата придобият живо общение с Христос, въпреки изкушенията на времето ще израснат като духовни личности и така ще изпълнят своето човешко назначение.
Що се отнася до преподавателя по религия, много важно е неговото усещане за призвание, за мисия. Да търси и да приема Божието водителство в своята работа, струва ми се е далеч по-важно от стриктното придържане към методическите правила и учебната програма.
Важно е да приемем, че в своята работа ще имаме и успехи и неудачи, но не бива нито успехите да ни карат да се превъзнасяме, нито неуспехите - да униваме. Всеки християнин е преди всичко Божи служител. Трябва Нему да отдаваме и разочарованията, и терзанията си, и славата.

При религиозното обучение на децата неизбеж- но възниква и въпросът за Св. Троица. Те започват да питат: Бог и Христос едно и също ли е, Св. Дух какъв Им е? Добър начин да се обясни троичността в единството и единството на троичността е примерът, с който св. Кирил и Методий са обяснили тайната на арабите: „Слънцето има форма, топлина и светлина”, но могат да се използват и други подходящи примери.
Другият въпрос, на който трябва да се обърне внимание, е чудото - да се отличи то от суеверията, прелестта, магията и вълшебството. Децата да започнат да виждат чудото във всичко, в което присъства Бог, в обикновените на пръв поглед неща в живота ни.
Православният наставник неизбежно ще се сблъска и с проблема: как да говори на децата за демоните, ада, рая и смъртта. Тези въпроси ще бъдат поставяни и преосмисляни неведнъж в детството и юношеството. Отговорите трябва да се степенуват съобразно степента на развитие на конкретното дете.
Да се говори на малките деца с подробности за бесовете е сериозна грешка. Детето неизбежно ще си ги представя и това ще го направи уязвимо за козните им. Най-малко, то ще страда от кошмари. Умът на децата трябва да се насочва към Христос, светиите и ангелите, към тяхната власт и мощ, дори когато децата сами питат за дявола и злите сили.
Разказите за ада предизвикват истински потрес у децата. Има случаи, когато хората отхвърлят християнството, за да се освободят от потискащия ги страх от ада - страх, с който са били отгледани. Това, което трябва да възпитаме у децата, не е страх от наказания, а любов към Бога. Когато говорим за зли дела или за извършителите им, трябва да се уверяваме, че децата са убедени в готовността на Христос да прости (разказът за разбойниците на Голгота е добра основа за такъв разговор). Когато говорим на деца за ада, трябва да подчертаем, че това не е място, където Бог наказва лошите хора, а е болката, която сами си причиняваме, като отхвърляме Божията любов. Адът е Божията светлина, която изгаря онези, които не са станали подобни Нему. Но това са само примери. Готови отговори в общуването с децата - няма.
Представата на децата за рая може да ни изглежда богословски неправилна (че кой би се стремил към място, където няма сладолед, сладкиши, играчки, домашни любимци, че и телевизор), но трябва да внимаваме да не разрушим техния стремеж към рая. При нашите богословски обяснения не бива никога да се стремим да променим една представа, ако не можем да я заменим с по-съвършена, съответстваща на възрастта на децата.
Що се отнася до смъртта, за нея трябва да говорим като за част от живота, преход от земния към небесния. Трябва да ги научим още, че блажена е смъртта само тогава, когато Бог Сам ни прибере при Себе Си, защото Той знае кога сме готови за това. Печално е, че и най-малки деца знаят за самоубийството, но това е нещо, с което духовният наставник се сблъсква неизбежно.

Бел. ред. Текстът беше представен на конференцията „България и Православието”, 13-14 май 2003 г. в НДК.

E-книги