Амвон

    Митрополит Антоний Сурожки:

С думите на светците и с думи свои


Поради липса на дълбок личен религиозен опит, ние можем да се молим с молитвите, изтръгнали се от душите на светците. Но веднага възниква въпросът: как да се приобщим не към думите (това не е трудно), а към съдържащия се в тях опит. Вече давах пример, че бихме могли да го направим по същия начин както, когато слушаме музикалните произведения на великите композитори. Те превъзхождат нашия опит във всяко отношение. Разбира се, не само в чисто музикално отношение. Тяхното възприятие на света, дълбочината на чувствителността им, способността им да изразят това свое възприемане на света чрез звук, хармония, да внесат такава дисхармония, която не убива смисъла и музикалния строй, а обратно, подчертава ги и прави реална картината на живота и опита - тези качества можем да възприемем от тях. Ние не ги притежаваме и не се случва често да възприемаме живота като тях.
Ето по такъв начин можем да се влеем в молитвата на светците.
Вероятно бих могъл да поясня същото с друг пример. Случва се възрастните да забравят за детето, свряно някъде в ъгъла на стаята, докато те си разговарят. То се заслушва. Първоначално то слуша разговора на възрастните и той му се струва неразбираем, безсмислен: говорят все за неща, които са му недостъпни. После изведнъж някой заговаря и внезапно то започва да разбира всичко, човекът разказва нещо и чрез разказа му до детето достига разбирането на този човек за живота, то успява да схване нещичко, слуша и с цялата си душа откликва: да, така е, вярно е, точно така е! ... После разговорът отново става „възрастен” и то престава да разбира. А понякога възрастните говорят такива неща, които то съвсем не може да възприеме, които не само че надвишават неговия опит, но и са в разрез с него.
Това се случва и с нас, когато четем или слушаме молитвите на светците. Те са като възрастните, а ние сме като децата. Техният опит понякога безкрайно превъзхожда нашия. Но ако само започнем да слушаме внимателно, с интерес - като не се опитваме да се приспособим, а се стараем да разберем всичко, което ни е достъпно и да реагираме на това, което ни е недостъпно, то нашата молитва ще става все по-дълбока, по-изтънчена и по-правдива. В някой момент, като отговаряме, като откликваме на молитвата на светеца, ние ще кажем: „Амин!” - а това значи „Да, да, вярно е! От цялата си душа съм съгласен с това”. На моменти молитвата му ще ни бъде съвсем неразбираема и тогава можем да кажем: „Господи - не разбирам! Как е възможно това?” Понякога изрази като „Аз съм най-големият грешник на земята”, излезли от устата на човек, за когото знаем, че е светец, ни се струват напълно абсурдни и тогава ние ще кажем: „Господи, това не може да бъде и аз не мога да го кажа за себе си, не се чувствам грешник!...” Ето тогава нашата молитва ще бъде правдива, тогава ще можем да пристъпим към молитвите на светците, без да се опитваме да се влеем в тях изкуствено, без да се правим, че всичките тези думи са мои собствени, а ще ги използваме така, че да кажем истината за себе си и за светеца да узнаем повече истина, отколкото сме знаели до този момент. Тогава съзнанието ни ще се разшири, ще започнем да разбираме повече, отколкото сме разбирали, ще разберем поне това, че има хора с по-дълбок и по-голям опит от нашия, както го разбираме, когато слушаме прекрасна музика или гледаме картина на велик художник. В следващата беседа ще кажа малко повече за това, а засега помислете за молитвите, които знаете и пробвайте с тях, опитайте се да разберете хората, които са ги писали, чрез тяхното слово и опит.
Но понякога ти се иска да се молиш със свои думи, макар и несъвършени. Както понякога на човек му се иска да попее със собствения си глас, иска му се да каже на приятеля си нещо лично със свои думи, да изрази себе си.
Това е много важно. Трябва да се научим да говорим с живия Бог на езика на живия човек. Ние обаче стоим по отношение на Бога в истина: цялото наше отношение към Него трябва да бъде истинно и правдиво. Пристъпвайки към молитвата, ние трябва ясно да си представим с какво сме застанали пред Бога и да Му го заявим открито и честно. Да кажем или: „Господи, измъчих се от тъга по Теб! Цял ден мина, през който животът ме мачка, чак сега настъпи спокойствие, едва сега мога да побъда с Тебе...” Или може да се случи да станем и да кажем: „Господи, какъв срам беше днес! Колко недостойно се държах за човешкото си звание. Уплаших се да поема отговорност и я прехвърлих от болната глава на здравата, излъгах, бях нечестен, опозорих се и така опозорих и Теб. Прости ми, Господи!...” Понякога заставаме за молитва и в същото време знаем, че някъде в дълбочината на душата си искаме да се срещнем с Бога, но или в главата ни се въртят разни мисли, чувства, които никак не върви да останат на нашата среща с Бога, или сме така уморени физически и изобщо не изпитваме никакви чувства. Ако ни попитат: какво чувстваш сега? - бихме казали: нищо друго освен болки в тялото от дългия изморителен ден, освен опустошение в душата... Случва се и да се промъкне такава мисъл: „Дай да се помоля по-бързо, че да си дочета книгата, дето съм я започнал, да си довърша разговора, или да се върна към онези свои мисли...”
Всичко това трябва да го кажеш пред Бога, за да бъдат отношенията ти с Него правдиви, за да не се преструваш, да не си даваш вид, че уж „да, Господи, нищо друго не желая освен едно, да се срещна с Тебе!”, когато в действителност сърцето ти е заето с нещо друго.
И ако сме имали достатъчно мъжество, правдивост, честност така да застанем пред Бога, тогава молитвата ни би била правдива и по-нататък. Бихме могли да изразим пред Бога радостта си от това, че ето на, най-сетне светъл лъч, и мога да побъда с Теб - както става, когато си с приятел, с жена си... Може да се случи, засрамени, да кажем: „Господи, аз Те знам, Ти си моят Бог, а не ми се иска да побъда с Теб - какъв позор! Срам ме е! Така не се държа и с приятелите си...” Понякога пък се изправяме пред Бога и казваме: „Господи! Денят ми беше позорен и унизителен - показах се недостоен за званието си на човек, какво да кажа за званието си на християнин - прости ми! Дай ми покайно чувство. Разтърси душата ми до дълбините й, за да се очистя, да се опомня и това никога повече да не се повтори...”
Ако започваме молитвата си по този начин, молитвата ни би станала жива, защото е тръгнала от живата струя на душата ни. Нека пристъпим към това! Да се опитаме да се молим на Бога с истина, и тогава ще ни се даде да се молим и с дух.

Виж още:

 

 


Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
         Превод
Анастасия РАШЕВА
        

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!