За всеки е ясно, че Църквата е йерично устроена и всичко в нея се върши по установен ред. За някои това дори е повод за съблазън - в смисъл, че не им изглежда „демократично”.
Вярно е, че през вековете тя неизбежно е приела в немалка степен функциите на институция, наричана „свещена” в мярката, в която се съчетават духовните тайнства с администрацията.
Но днес трябва да си припомним важния факт, че църковната йерархия има духовно-тайнствена, а не административна същност. Спазването й съответно не е свързано с въвеждане на бюрократичен ред, а с изпълнението на Божията премъдрост, вложена в сътворението на видимия и невидимия свят.
Бог твори света йерархично, като начало на тази свещена йерархия е Самият Той - Източникът на всяко съзидание. Затова и всеки опит за разруха от страна на демоните и на някои човеци, започва с установяването на анархия (безначалие), т.е. с нарушаване на йерархичните принципи.
Понякога това може да стане и при тяхното безусловно спазване, но при охладняване на любовта. В такива случаи говорим за бездуховен и мрачен тоталитаризъм - също опит за подриване на Божието съзидание. Оказва се, че анархията и тоталитаризмът са еднакво богоборчески прояви, свързани с отхвърляне по един или друг начин на божествената йерархия: в единия случай е нарушена самата тя, а в другия - връзките на любовта в нея. (Като под любов разбираме не лични симпатии, лобита и човешки приятелства, а безстрастната Божия любов, заради която съществува мирозданието.)
Възможно е само едно истински благодатно положение, при което йерархичният принцип и Божията любов действат в едно свещено цяло - Христовата църква
Това равновесие обаче, именно защото е благодатно, а не насилствено, е много трудно да се съхрани. Особено в условията на един свят, увлечен от прелестите на деградацията...
Но да не виним само „света”. Вината е и наша, когато вътре в Църквата като нейни членове допускаме или любовта да охладнява, или свещеноначалието да се потъпква. Резултатът е един и същ. Руши се творението, хули се Името Божие.
Св. Василий Велики пише: „Чистите дела на някои за други са повод за грях.” Тези думи до голяма степен се отнасят до спазването от всеки на съответния чин, в който се спасява.
Не е достатъчно просто да се вършат добри дела, нито да се свидетелства за вярата, нито даже да се говори самата истина, ако това става безчинно и безразборно. Безчинството опорочава доброто намерение, опразва подвига и осквернява светостта.
За да проумеем това, необходимо е да си припомним смисъла на йерархичното установление на чиновете в Църквата.
Доколкото Църквата е образ на вечно спасеното мироздание, тя е образ и на творението, преди то да бъде повредено от греха. Ето защо, ако в падналия свят всяка йерархична структура, в която и да е сфера на живота, обикновено е предназначена за потискане на по-нисшите от по-висшестоящите степени, то божествената йерархия почива на съвсем други начала. Св. Дионисий Ареопагит прекрасно разяснява свещения й смисъл. При ангелските чинове например, се изпълнява едно свещено преподаване на Божията святост, слава и светлина чрез по-висшите към по-нисшестоящите. Но не за да се упражни потисничество, а за да се възведат и те и да се направят причастни според своята мяра на Божието битие. Всъщност йерархията тук е не толкова низхождане, колкото постоянно възвисяване към Бога, от Когото вечно произлиза самата святост. Така, само по йерархичен път е възможно тази святост да се преподаде и да достигне до цялото творение. Това е и чудото на любовта: Бог, Който е абсолютно свят и непристъпен, прави Себе Си усвоим и достъпен за цялото Свое творение. Тази любов е толкова силна, че не търпи някой да бъде лишен (като нисш). Затова тя йерархично се преподава (а не разпределя!) - всекиму според пълнотата на неговата мяра.
Подобно е и в църковната йерархия.
Христос пострада за всички и няма нито един лишен от дара на изкуплението поради някакво свое предопределено (низше) състояние. Но за да се изпълни законът на любовта и за да не се умали Божията щедрост към някои, благодатните дарове се изливат и преподават не анархично, а йерархично. Ако този принцип бъде нарушен, нарушава се не някакъв административен ред, а самият Божи замисъл за света. Всеки, който дръзне да промени по своя воля положението си в йерархията и да се домогне до степента на друг чин, проявява пренебрежение не към човеци, а към Бога и към реда, по който се преподава любовта.
Историята на спасението е изпълнена с примери за йерархичност в осъществяването на Божието домостроителство.
Например св. Богородица при Боговъплъщението например, Сам Светият Дух действа, но св. архангел Гавриил благовести на св. Дева. Виждаме, че Бог разграничава действието от благовестието и всичко се изпълнява йерархично: Бог Слово се въплъщава чрез съшествието на Бог Дух по волята на Бог Отец. Девата обаче, като човек, научава чрез архангела (а не директно от Светия Дух, нито от серафим или херувим, или от която и да е ангелска сила)!
И още един пример. Ние знаем, че на Петдесетница св. Богородица е присъствала заедно с апостолите в йерусалимската горница. Иконите на Петдесетница обаче не включват нейния свят образ, а само дванайсетте апостоли. Този богословски символ изразява учението за йерархичното устройство на Христовата Църква като „ново творение”, като възстановеното Царство Божие.
Възниква недоумение: пресветата Богородица е „по-чтима от херувимите и несравнено по-славна от серафимите”, но апостолската проповед е поверена на апостолския чин. Църковните тайнства също се преподават непрекъснато до днес в Православната църква - най напред от Христос чрез апостолите, които ръкополагат епископи, които пък поставят презвитери и дякони и т.н., до освещаването на целия народ. Св. Богородица не е поставена за апостол - макар че кой би бил по-достоен от нея? - нито пък е изпълнявала епископско служение, макар и да е носила в пречистата си утроба Самия Бог. (На този план, виждаме какво нечувано безчинство проявяват някои еретици, когато нагло и самоволно поставят жени за презвитери.)
Но така е - в Божието мироздание нито ангелите изпълняват херувимско служение, нито презвитерите епископско, нито жените служат като мъже, нито обратното, нито пък архиереите изпълняват дяконски функции, но всичко става чинно и всеки според чина си има служение. Бог всекиму дава лично таланти и заложби, но винаги желае те да бъдат умножавани в съответния чин, в който се намираме. Всеки, които се домогва до несъответстваща нему благодат, опитвайки се по този начин безчинно да „съкрати” пътя към спасението, попада в безблагодатни и безизходни пътеки.
Безчинството днес е твърде популярно. То води до църковни разколи, до непристойни прояви и вътре в църковното ни общество, и извън него. Понеже е свързано с непослушанието, неговият краен резултат е отявленото богоборство. И, ако благодатните дарове в Църквата йерархично се преподават и достигат чак до най-нисшестоящите чинове, за да се приобщят и те в пълнота към Бога, то безчинството може да низвергне и най-достойните от тяхната висота в мрака и низостта на отчуждението от Христа.
Но странното е, че и пребъдвайки в йерархична изрядност, никой не е застрахован, щом лично в себе си изгуби любовта и възприеме порока на властолюбието. Тогава църковната йерархия, макар и формално запазена и перфектна, може да заприлича на йерархията на грешния свят, предназначена да потиска, да подценява и унижава, вместо да възвежда към светостта.
Ако успеем като християни да изпълним закона на Божията любов, който ни помага да съблюдаваме всички евангелски заповеди, тогава ще приемем богати духовни дарования не само според отреденото ни чиноположение в църковната йерархия. Чрез св. Кръщение в Господа Иисуса Христа ни е даден един общ благодатен чин, който ни сродява неизказано и вечно с Бога, тъй като Христос „стана за всички, които Му са послушни, причина за вечно спасение” (Евр. 5:9-10), като бе наречен от Бога Първосвещеник по чина Мелхиседеков. Мелхиседек, царят салимски (вж. Бит. 14:18 и Пс. 109:4), загадъчният старозаветен праведник, бил удостоен изключително да бъде „свещеник на Бога Всевишни” още много преди Моисеевият закон да установи свещеническия чин. Този Мелхиседек, благословил древния патриарх Авраам, показва от една страна, че всяко благословение става в чин. От друга страна, апостолът го посочва като старозаветен предобраз на истинското вечно Христово първосвещенство. Защото според пророчествата Христос произлиза от Иудиното коляно, а за свещенство в неговото коляно Моисей нищо не е казал. И още по-явно става това, когато подобно на Мелхиседек се въздига друг Свещеник, Който не по закона на плътска заповед е станал такъв, а по силата на безкраен живот. Защото свидетелства се: „Ти си свещеник навеки по чина Мелхиседеков” (Евр. 7:15-17).
За нас, християните, св. апостол Петър сякаш продължава Павловата мисъл: „Вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина” (1 Петр. 2:9).
Но този чуден чин на нас ни е даден като залог. Нашето усъвършенстване, от което зависи той, продължава до последния миг на живота ни. Затова и залогът ще се изпълни изцяло в Царството Божие.
Ето защо „чинът Мелхиседеков”, „царственото свещенство” на християните, не опразва и ни най-малко не накърнява божествения смисъл на чиновете в църковната йерархия, нито пък оправдава безчинството.

E-книги