Български патриарси от най-ново
време
На
10 май 1953 г. Третият църковно-народен събор избира Пловдивския
митрополит Кирил за патриарх на БПЦ, първия духовен глава след
възстановяването на патриаршеската институция.
Той
е роден на 3 януари ст. ст. 1901 г. в София. Светското му име
е Константин Марков. След завършване на основното си и прогимназиално
образование постъпва в Софийската семинария, която завършва с
отличие през 1920 г. През същата година постъпва в Белградския
богословски факултет, тъй като по това време у нас все още няма
висше богословско учебно заведение. През 1922 г. прекъсва следването
си и се завръща в България. За кратко време е учител-възпитател
в Софийската семинария.
На 30 декември
1923 г. приема монашески чин с името Кирил. Пострижението е извършено
в храм Св. Неделя от Софийския митрополит Стефан и
с духовен отец архим. Борис, по-късно Неврокопски митрополит.
На следващия ден младият монах е ръкоположен за йеродякон. През
1924 г. йеродякон Кирил заминава за Черновиц, за да продължи богословското
си образование в тамошния богословски факултет, който завършва
успешно в края на 1925 г. След това няколко месеца е секретар
на Рилския манастир, а през есента на 1926 г. е назначен за учител-възпитател
в Софийската семинария. Там не престава да обогатява и разширява
своето образование и през 1927 г. защитава в Черновиц докторска
степен по богословие. Между 1928-1929 г. специализира философия
във Виена и Берлин.
На 22 юни
йеродякон Кирил е ръкоположен за йеромонах от тогавашния Старозагорски
митрополит Павел в семинарския храм. Заема редица висши длъжности
под ведомството на БПЦ: протосингел на Софийска митрополия, началник
на Културно-просветния отдел при Св. Синод, а през 1935 г. става
секретар на Св. Синод.
Следващата
година на 12 юли е възведен в епископски сан с титула Стобийски.
През 1938 г. е избран за митрополит на овдовялата Пловдивска епархия.
Като кириарх на тази епархия той развива голяма административна,
религиозно-просветна и благотворителна дейност.
През 1951
г. митрополит Кирил е избран за Наместник-председател на Св. Синод,
който пост заема до интронизацията си на патриаршеския престол.
Неговата
значителна научна и книжовна дейност е високо оценена от Съвета
на Духовната академия в София, който го провъзгласява на 13 февруари
1952 г. за почетен доктор на богословието. Освен двете трилогии:
за предшествениците му на Пловдивската митрополитска катедра Паисий
(+ 1872), Панарет (1805-1883), Натанаил (1820-1906) и трите тома
на При извора, той издава сборник с проповеди Път
Господен в 6 тома, както и редица статии в църковния печат
и научно-богословски и исторически трудове. Последните третират
предимно проблемите за Българското църковно-национално възраждане
и дейността на Екзархията.
Патриарх
Кирил разгръща и широка обществена дейност. Спомага Българската
православна църква да установи добри отношения с другите православни
и инославни църкви и да укрепи своето международно положение.
Патриарх
Кирил умира на 7 март 1971 г. и е погребан в главната църква на
Бачковския манастир.
На
4 юли 1971 г. Църковно-народният избирателен събор провъзгласява
Ловчанския митрополит Максим за патриарх на Българската православна
църква.
Новият свещеноначалник
е роден на 29 октомври 1914 г. в с. Орешак, Ловешки окръг. Светското
му име е Марин Найденов Минков.
Основно образование
получава в родното си село. След като завършва с отличие прогимназиален
курс, постъпва в Софийската семинария, която завършва през 1935
г. От 1936 до 1938 г. е църковен певец и деловодител в гр. Русе.
През 1942
г. успешно се дипломира в Богословския факултет при Софийския
държавен университет като стипендиант на Св. Синод.
На 13 декември
1941 г. приема монашеско звание. Пострижението е извършено от
Ловчанския митрополит Филарет в параклиса на Богословския факултет,
а на 19 декември 1941 г. Врачанският митрополит Паисий го ръкополага
в семинарския храм Св. Иван Рилски за йеродякон. Заема
редица длъжности: митрополитски дякон и проповедник при Ловчанската
митрополия, от 1942 г. е назначен за учител-възпитател в Софийската
семинария, където преподава основно богословие и пастирско богословие.
На 14 май 1944 г. отново от Врачанския митрополит Паисий е ръкоположен
за йеромонах в Черепишкия манастир, където е евакуирана Духовната
семинария, а на 12 юли 1947 г. в Разград е възведен в архимандритско
достойнство от Доростоло-Червенския митрополит Михаил, който с
благословението на Св. Синод назначава архим. Максим за свой протосингел.
Тази длъжност той заема от 1947 до 1950 г.
След откриването
на Българското църковно подворие в Москва през 1948 г. Св. Синод
изпраща за свой представител архим. Максим. След 5-годишна школовка
сред опитни и авторитетни руски йерарси той е назначен за главен
секретар на Светия Синод - длъжност, която изпълнява между 1955
и 1960 г. Едновременно с това от 1957 до 1960 г. е председател
на редакционната колегия на Църковен вестник и сп.
Духовна култура.
На 30 декември
1956 г. е удостоен с епископски сан с титлата Браницки
в храм-паметник Св. Александър Невски.
На 30 октомври
1960 г. е избран за Ловчански митрополит, а на 20 ноември - канонизиран
за такъв. По-късно е избран за член на намаления състав на Св.
Синод.
След смъртта
на патриарх Кирил през март 1971 г. Ловчанският митрополит Максим
възглавява Българската православна църква като Наместник-председател
на Св. Синод. На този пост го сварва изборът му за Български патриарх
на 4 юли 1971 г.
Почетен член
е на Московската духовна академия от 1972 г. През 1973 г. Духовната
академия в София му присъжда високото отличие почетен доктор
на богословието. Издава На Господнята нива в
3 тома - подбрани слова, речи, обръщения и др., които разкриват
личното отношение на автора към различни църковно-обществени проблеми.
Превъзходен богослов, ревностен църковник, добър администратор,
известен с чистия си монашески живот. На всички свои йерархически
степени и служения е спазвал заръката на св. ап. Павел: Бъди
образец за верните в слово, поведение, любов, дух и чистота
(1Тим. 4:12).
|