Как правилно да анализираме призивите към джихад, които екстремистките групи отправят към вярващите след 11 септември 2001 година?
Първо, как да разбираме „джихад”? Тази дума се среща 25 пъти в Корана, но не винаги със същото значение. В суфизма, основно е значението на аскетична борба против някого. Съвършенството е борба (муджахада), вътрешна борба („великият джихад”), която се води под ръководството на шейх или духовен наставник. Съзерцанието, молитвата, постоянните молитвени възгласи и изпитването на съвестта са тази нестихваща борба против нечии зли намерения. Великата война (ал-джихад ал-акбар) срещу собствените недостатъци е най-силна основно през месеца на Рамадана, когато всеки мюсюлманин се сражава с греховете си.
Съвсем различен е ал-джихад ал-асгар - битка с враговете и евентуалното им насилствено обръщане във вярата. В сурата „Покаяние”, думата джихад се появява 9 пъти, най-честото й споменаване, сравнено с която и да било друга глава от Корана. Тук джихад се идентифицира със свещена война (харб; фитна, китал): „Това е правата религия... бори се с неверниците до последно... и знай, че Бог е с боящия се от Бога” (9:36). След бягството на Мохамед в Медина (622 г.), войната срещу многобожниците и техните поддръжници (племената в Мека и другаде) става от първостепенна важност. Такива бойци за Аллах (муджахидини) могат да станат мъченици, както е описано в Корана: „Воювайте с тях и Аллах ще ги накаже чрез вашите ръце, ще ги опозори и ще ви помогне срещу тях и ще изцери сърцата на вярващия народ” (9:14). „Тези, които повярваха, преселиха се и се сражаваха по Пътя на Аллах със своето имане и със своите души, те са на по-високо стъпало при Аллах и те ще преуспеят. Техният господар ще ги зарадва със Своята Милост и Благоволение и Дженнета, в който благата за тях са безкрайни”. „Покаянието”, Сура 9:20-21.
Двете асоциации с думата за усилие (джихад), едното вътрешно-духовно, другото войнстващо, се разкриват в рамките на мира и войната. В територията на исляма (дар-ал-ислам) можем да търсим територията на мира, където не се толерира насилието против мюсюлманин, и там атеистът, многобожникът или „нечестивият” трябва да бъдат отстранени. След смъртта на Мохамед територията на войната (дар ал-харб) съвпада с границите на исляма, с границата на мюсюлманското общество и неговата потенциална експанзия, което прави „борбата” божествена институция - „ал-каиравани”. Ел-Бокари, ранен събирател на хадисите, казва по въпроса: „Раят лежи в сянката на меча”.
Да се практикува джихад като война против неагресивните християни е забранено. Подобно нещо може да се приложи единствено ако мюсюлманите са нападнати от християните и тяхното правителство не е способно да ги защити. И доколкото християните не са предприемали кръстоносен поход, тогава единствено възможният мюсюлмански джихад може да бъде насочен към мир. И ако сигурността е в компетенцията на правителството и армията, то социалният мир е отговорност на всекиго. Преди всичко той се състои в обуздаване на собствените ни апетити и страсти в името на благоденствието на човечеството. Така екстремистите ще бъдат прогонени като врагове, а не като защитници на Корана. И това е единствената надежда в борбата с фундаментализма. Много мюсюлмани, сравнявайки ислямските режими по света, проумяват, че негативните резултати на тези режими (банкрута на Судан, тиранията на моллите в Иран, фанатизма на Афганистан, и потъпкването на човешките права на много места в мюсюлманския свят) са сигурно указание, кои пътища не трябва да следват мюсюлманите.

E-книги