Мои близки ми се оплакаха, че православното богослужение с „неразбираемия си език” им е недостъпно и затова Църквата била отговорна за тяхната безпросветност. Изобщо Църквата насаждала елитарна нагласа у хората, като ги разделяла на посветени и непосветени. Следователно езикът и ритуалът трябва да се опростят, службата да стане достъпна „както е при католиците и протестантите”, и всички, дори и онези, които за пръв път влизат в храма, да разбират, за да могат и да повярват.
Тогава осъзнах, че кой знае откога живеем в заблудата, че богослужение и проповед, богослужение и катехизис, богослужение и църковно възпитание са едно и също нещо. Както и че вярата е ритуал, молитвата - само песнопение в църква, а проповедта като свидетелство за Христовата истина трябва да се очаква само в неделя между 10 и 11 часа от амвона.
Всичко това не е вярно.
Първо е тишината
От нея започва личната духовна история на всеки от нас.
Тишината, в която човек за пръв път в съзнателния си живот се изправя пред Бога и изповядва поражението си пред Него: „Ето ме, Боже мой, с цялата ми ограниченост, с всичките ми немощи и грехове, отхвърлен, измамен от лъжите на света, непотребен, приближаващ към смъртта. Но Тебе Те има и аз стоя пред Теб, защото съм Твое творение - помилвай ме и ми дай Твоята блага утеха!”
Тази тишина, в която покълва молитвата, а после чуваме и Божия глас, ни се дава, когато сме пределно искрени.
Става дума не за искреност пред контрольора в градския транспорт или пред домашните си, а за искреността в нейните мистични, най-дълбоки измерения - искреността пред основните въпроси на битието.
Защо съм на тази земя, откъде идвам и накъде отивам? Кой създаде небесата, земната твърд, водите, след като със сигурност не сме ние, грешните хора? Възможно ли е смъртта да е просто край, след като в мен отеква вечността? Възможно ли е да няма съд за делата ми, след като съвестта ми още тук тайно ме гризе? Как може да не търся Спасител, след като копнея за спасение?
Тук още няма славословие, няма даже и молитва. Има само искреност, която поражда стремеж към истината, от който душата ни се измъчва. И ако не заглушим с лукавство и леност тази благодатна мъка по Истината, ако не си намерим куп половинчати извинения и лъжливи оправдания, в един момент излизаме от лепкавия уют, от фалшивото удобство на самоизмамата, че няма Бог, че не носим отговорност, че животът е безсмислен и ние сме господарите на това безсмислие.
В един момент се изправяме пред Самия Бог, но вече не като абстрактен „абсолют”, а като Личност. Нашата искреност, куражът да си зададем въпросите докрай и да победим малодушието в себе си, са ни утвърдили като личности и ние не можем да приемем, че нашият Създател не е Личност.
Тогава всичко се изпълва със смисъл, защото вечността става фактор в живота ни, а Личността на Бога става главният събеседник на нашата личност. Това е началото на вярата ни.
Тази вяра има своя история не само в личния духовен път на отделния човек, но и в
свещената история на човечеството
като цяло. Тя се проявявала още у предисторически личности като Ной или Енох. Но за родоначалник на вярващите в истинския Бог, наречени народ Божи, се счита Авраам.
Интересно е да си отговорим защо св. апостол Павел и цялото църковно предание наричат Авраам баща на всички вярващи. Може да се посочат две основни причини. Първо, той бил в лично общение с Бога и послушал Божията повеля да напусне удобствата на родното си място и да тръгне в неизвестна посока към една обещана духовна родина. По-късно Авраам проявил такава сила на вярата си, че изпитван от Бога, не се поколебал да поведе към жертвено място своя любим син Исаак. Тогава и Бог явил Своята любов към човека и Сам предотвратил страшното жертвоприношение. Парадоксално, но чрез намерението за пожертване на човек, допустимо за езическия култ, Бог отменя завинаги човешките жертвоприношения в ритуалите на истинската монотеистична вяра.
Всъщност в този паметен момент от своята предистория вярата в Единия Бог е по-скоро лишена от ритуалност. Ако има някакъв религиозен култ, то той е остатъчен от дотогавашното езичество - издигат се същите жертвеници и светилища. Но тази груба езическа ритуалност от Авраам до Мойсей върви към опростяване, към превъзмогване на самата себе си, а не към усложнение.
Не само близките на Авраам - той самият е потопен в една сурова и груба нравствена среда, която още не познава нито Мойсеевия закон, нито Давидовите псалми, а още по-малко - евангелската добродетелност. Молитвата също е словесно бедна. Да се опитаме да си представим: нито храм, нито богослужебен кръг, нито свещенически молитви, нито 50-и псалом, да не говорим за Трисвятое... Отче наш! Няма и тайнства, няма даже ясно различаване на добро от зло. (Оттук и недоуменията на мнозина неподготвени, когато откриват някои странности в поведението на старозаветните хора.)
Но я има онази искреност на вярата и спонтанност на порива, онова дръзновение в личния зов към Бога, които пробиват наслоенията на човешкия грях още от Адамови времена, достигат до небесата и проправят пътя към Мойсеевия закон, а чрез него и към Христовата благодат хилядолетия по-късно. Неслучайно вярата по онова време се вменявала в праведност.
Другата причина именно Авраам да се нарече баща на всички вярващи, а не някой друг праведник преди него, е, че Авраам оставил духовно потомство - цял един народ, сплотен на основата на вярата в Единия Бог. За да се получи хляб, първо било необходимо да се събере духовното зърно, сетне да стане тесто, годно за втасване, за да може то да приеме и небесната закваска на новозаветната благодат.
Но в този народ не всички имали Авраамовото дръзновение пред Бога. За да се утвърди и предава вярата на следващите поколения, трябвало тя да се облече в
духовно законодателство
което намира своя истински смисъл пак и само в нея - във вярата.
Има и още нещо: душите, познали своя Създател, се измъчват, когато не им достигат слова за славословие, когато е беден речникът на молитвите. И тогава идва Законът, Псалтирът, кимвалите...
Някакво сходно развитие виждаме и при древните християни.
Първите Христови последователи били още свързани със старозаветната църква. Участвали в богослуженията на Йерусалимския храм, тачели първосвещениците (преди да се окажат преследвани от тях). Те просто и съвсем естествено приемали Христа за Месия, което прекрасно съвпадало с учението на древните пророци и изобщо - със смисъла на целия Мойсеев закон.
Древните християни
още нямали Великите кападокийци, нямали „Св. София” с нейния богослужебен ред, нито Студийския манастир с неговия устав. Нямало ги св. Йоан Дамаскин и Октоиха, нито св. Роман Сладкопевец, нито св. Йоан Кукузел. Още не са се родили Панселинос,Теофан Критски, Теофан Грек, Андрей Рубльов. Действа само една огнена проповед на апостолите и свидетелството на мъчениците; диша само едно изпълнено с благодат и сила предание, което предстои да бъде облечено в църковна поезия и молитвени текстове.
По-късно, с разпространението на вярата и увеличаването на верните в Църквата, ще се формира и установява богослужебният типик.
Но ето, че самото Христово възкресение се извършва в тайнство и тишина. Там, в момента, никой не е кадил, чел канони, нито пял тропари. Никой освен небесните ангели. Но на земните хора им трябва време, докато достигнат словесност на вярата, зараждаща се и тя в тайнство и тишина - в сърцето.
Днес всеки един духовно търсещ човек трябва да измине в сърцето си същия път - вече
не исторически, а лично.
Първо, пътя на Авраам. Търсим Бога сляпо, спонтанно, пределно искрено, грубо и първично, но докрай. Първо осъзнаваме лъжовността на идолите си и търсим да чуем Божия глас. Разбираме, че трябва да принесем в жертва не ближните си, а самите себе си, и не на истуканите на суетата, а пред Живия Бог.
След това сами достигаме до нуждата от закон, от псалмопение, от правила, които ни подготвят да приемем Месията Христос. Някъде тук ние се вслушваме в апостолската проповед, която прониква в душите ни от амвона на някой храм, от някоя книга или разговор.
След това е отърсването от старозаветния човек и приемането на благодатта.
На свой ред идва вътрешният порив за славословие и молитва, облечени в думи, изпети в стихове, тропари, кондаци, канони.
И чак след това отново идва в сърцата ни тишината на съзерцанието. Само че то вече е надраснало границите на нашата словесност. То е необяснима радост, но и необяснимо страдание за това, че колкото повече се доближаваме към Бога, толкова по-непристъпна и толкова по-въжделена за нас е Неговата неизказана красота.
Разумно е да не нарушаваме естествения порядък на духовните събития в живота си. Ако все още не разбираме смисъла на църковното богослужение, да не бързаме да го отричаме, но да потърсим първо Бога.

E-книги