Образци на българската святост

Спомен за възрожденския духовник Аверкий Петрович


През януари се навършиха 125 години от смъртта на Аверкий Петрович Бъзайтов и 130 години от ръкополагането му през февруари 1873 г. за Врачански митрополит.
Роден е в град Сопот между 1820 и 1825 година. Кръщелното му име вероятно е Ангел, променено при замонашването. Бащиното му име със сигурност е Пенчев, променено в Сърбия на Петрович.
За него най-рано съобщава Петко Славейков, че през 1842 г. в Габровското училище между учениците на сопотненеца Калист Луков Хамамджиев е и дякон Аверкий от Сопот, учител, повишаващ образованието и квалификацията си. През 1843 г. се върнал в Сопотския манастир „Св. Спас”.
Любознателният младеж заминал за Сърбия в началото на 1845 г. да продължи образованието си в Белградската семинария, която завършил с отличен успех. Там превел от сръбски „Разговори за сърдечно и душевно образование” от архимандрит Гавраил Попович (1847 г.) и „Цвят милости или завещание чадолюбиваго отца” от П. Стоишич (1848 г.). В молбата си до сръбското правителство написал: „... гледайки как е бедният ми род в най-голяма тъмнина и безпросветност, реших се да принеса нещо за образованието на бедното българско юношество, та дано Бог и него изведе от тъмното към светлина, от робството към свобода...”. Предговорът на книгата и днес звучи актуално: „Време е да раздерем плътната завеса, затулила светлината на просвещението за столетия и направила предците ни и нас непознати за света, а сме познати за окайване и охулване без следа в нас от храбростта, славата и великолепието на предците ни - най-ревностните любители на просвещението от всички племена... и народното ни чувство е мъртво, вместо да пламти помежду ни, за да си помагаме в нуждите за благосъстояние и просвещение, така необходими за цялото човечество.”... „защото чрез просвещението ще станем достойни потомци... да можем да се наречем заслужила част на света. Любезна младеж, приеми с усърдие и таз книжка... успявай и израсти в мъдростта и добродетелта за похвала, за чест на народа си и слава на Създателя.” (Всички цитати са с малки съкращения и осъвременен правопис.)
Той се върнал в Сопот като главен учител и спомоществовател на четири книги от 1848, до 1855 г. Тогава сопотското училище станало класно и бил поканен след заминаването на Калист Луков за Одрин да преподава сам „всички класни” науки: граматика, история, аритметика, земеописание и църковна история. Впоследствие преподавал заедно с ерудираните учители Райно Попович и Георги Икономов. Бил във връзка с видните просветители Найден Геров и Йоаким Груев с писма от 1849 и 1850 г. През втората година заедно с Калист Луков са били на годишния изпит на учениците на Никола Касапски в Калофер. С дякон Григорий Гог превели „Църковна история...” (1855 г.). Отишъл в Свищов през 1851 г. да убеждава за още едно училище с преподавател Александър Екзарх. От началото на 1857 г. бил нает за учител във Видин, където предложил да се празнуват св. Кирил и Методий.
През пролетта на 1858 г. подарил книгите си на училищата в Сопот и 34-годишен заминал да продължи образованието си в Киевската духовна академия. В Одеса се срещнал с Раковски и занесъл на учащите се в Киев българи неговия „Показалец или ръководство за търсене и събиране най-старите черти на нашия бит, език, население, управление и славно минало” (Одеса, 1859 г.), като подписал пръв писмото, изразяващо възторга на всички. Аверкий се грижел и за подготовка на учители и учителки за Родината си. Със себе си завел в Киевската семинария Димитър Фингов от Калофер и Симеон Тепавски от Плевен, ученици в Свищов на Никола Касапски. Измолил от 1860 г. четири стипендии за български момичета в Киевския женски институт. От Варна заминали Антонина и Иванка, а от Цариград - родените в Копривщица Рада Гугова (племенница на Найден Геров, като омъжена Киркович) и Парашкева Шушулова (вероятно първото либе на Ботев). Аверкий отишъл на собствени средства до Цариград, за да ги вземе и отведе в Киев, където им преподавал български език и граматика.
Аверкий напуснал Духовната академия и Киев на 19.04.1862 г. и пристигнал в Дрезден, за да изучава философия, но първо усвоил немски и малко френски. Там той съставил „Кратък българо-немски речник” и написал „Народни разговори за всестранно поучение на Българския народ” - „... с неуморно прилежание и непрекъсната работа като български патриот за духовен полет на народността си...”. В писмо до Найден Геров за набиране на спомоществователи той се обръща към еснафите да изпратят на свои разноски младежи в Германия, които да се изучат или да усвоят занаят, за да предадат наученото на други деца в България. Накрая на писмото упреква „фанариотите и... богатите ни, ще бъдат съдени от Бога, защото не жертват имането си в полза на народа си и просветата му” и констатирал, че „ненавистта е обща болест на народите ни, която ще се премахне с просвещението им”.
През август 1865 г. се върнал в Белград при състудента си от Киев Белградския митрополит Михаил. На Аверкий възложили да състави учебник по история, подобен на немските. С укази на сръбския княз бил назначен за учител последователно в Зайчар, Неготин и Крагуевац до завръщането му в България през лятото на 1872 г.
Екзархията на отскоро самостоятелната Българска църква искала бързо да назначи архиереи на епархиите, за да не се заемат от гърци. Аверкий бил препоръчан от Пловдивския митрополит Панарет и номиниран на второ място от общините на Враца, Плевен и Оряхово през ноември с. г. Като отговарящ на всички условия Аверкий Петрович бил избран единодушно на 23 февруари 1873 г. от Св. Синод. Синодът го извикал в Цариград и го предупредили за предстоящите трудности. Ръкоположен бил за Врачански митрополит на 26-и същия месец.
Във Врачанска епархия бил посрещнат тържествено, но останал само година и половина, изпълнена с неприятности. Врачани имали традиционна неприязън към владиците, като още от 1820 г. действали за изгонване на гърците. Затруднения предизвиквали местните първенци, свързани с турската власт. Николчо Занкин от Враца още през 50-те години се намесвал в училищните работи, а след свалянето на Паисий през 60-те изцяло поел управлението на епархията до пристигането на Аверкий. Занкин казвал: „Аверкий може да е умен, но няма усет да се сближи с нас. Не сме свикнали на господарското му държане, то не ни харесва и ще трябва и него да изгоним.”
„Младите”, начело с учителя Иван - син на Петко Славейков, считали Аверкий за „духовник от стар тип, милеещ за народа, но грижещ се на първо място за църковните задължения”. Получилите образование се надявали на него за откриване на училища, учителски места и увеличаване на заплатите. Аверкий имал желание да се открият нови училища и църкви, но възможностите му били ограничени от общините, които имали финансовите средства и решителната дума. Приет бил „Привременен устав на богоспасяемата Врачанска епархия”, който силно ограничавал архиерея. Дори за обхода й трябвало разрешение от посещаваната община. Аверкий се оплакал на Св. Синод, че се месят в духовните дела, които принадлежат само нему, като в тях включил и училищните работи. Той не разбрал, че условията са се променили и населението не иска училищата да бъдат към Църквата. Св. Синод отхвърлил устава на врачани като неканоничен и несъвместим с църковните обичаи, но не оказал помощ в отношенията му с общинарите.
По молба на християни Аверкий Врачански обърнал внимание на момите, водещи разпуснат живот по турските чифлици. Той опростил покаялите се, които се омъжили, но упорстващите аферосал (отлъчил) от Църквата и чрез местните свещеници ги затворил. Бащите им се оплакали на местния каймакамин-пияница и чрез русенския валия на Великия везир. Последният поискал да се вдигне аферосването от Доростоло-Червенския митрополит Григорий, а той като член на Св. Синод го посъветвал да отстрани временно Аверкий до стихване на страстите. Междувременно последният бил наклеветен за сътрудничество с Комитета в Букурещ, при затишието след обесването на Левски дори турското правителство не повярвало и предложило отстраняване само за затварянето на момите, нежелаещи да се омъжат, а да живеят при турски чифликчии. След девет месеца Аверкий сам подал оставката си „поради климат вреден за здравето ми”. Георги Тишев, секретарят на екзарха, дал следната оценка: „Да се чуди и мае човек за неопитността и несъобразителността на тази добра душа, почтен, искрен и ревностен старец” (само на около 50 години).
Аверкий останал в Цариград като архиерей „от запаса”, при тежки материални условия и угнетяващо го чувство на изоставен, пожертван и без перспектива. За кратко бил предстоятел на църквата „Св. Стефан” в Цариград. Останали без доходи с Партений Нишавски, били на крайно недостатъчна издръжка от Екзархията. Вестник „Век” от 27.03.1876 г. написал: „Жалко е мъж като него да стои без работа, в която да развива архиерейската си ревност. Докато младата екзархия има остра необходимост от образовани и дейни духовници, турското правителство държи двама заложници в Цариград с недоказани и неотхвърлени обвинения.” Аверкий четири пъти напразно настоявал пред Св. Синод: да му се събере владичината за времето, когато е бил във Враца; да бъде оправдан от турското правителство; да се назначи за владика в Скопска епархия и да му се разреши да търси препитанието си другаде. Смесеният съвет при Екзархията на два пъти решил: да убедят Врачанската община да го приеме отново или да бъде назначен за владика в Скопска или Видинска епархия. Но събитията през 1876 и 1877 г. не благоприятствали реализирането им. Недоволният Аверкий подкрепил „Изложение до всички епархии за свикване църковно-народен събор за отстраняване Екзарх Антим I при изтичане на мандата му”. Аверкий с Дамаскин Велешко-Струмишки били поканени от турското външно министерство да присъстват при съобщаването на Св. Синод, че Антим не се ползва с доверието на султана. След 5 дни екзархът се оттеглил и бил избран нов - Йосиф I.
През 1877 г. бил отпечатан „Общ религиозно-философски преглед на истината в християнската религия” от Аверкий Врачански. Книгата и желанието за написване на нови показали, че той се върнал към мисията си на просветител.
Решението за изплащане на декемврийската му заплата от 6 януари 1878 г. доказва, че тогава още е бил жив. На 27 с. м. Екзарх Йосиф съобщил, че е починал, като оставил 460 гроша, неплатен наем и сребърен часовник, който предали на племенника му Петър Митев Бъзайтов, тогава ученик в Цариград. Аверкий починал на около 54 г. Той бил погребан в двора на старата (дървената) църква „Св. Стефан”. Костите на погребаните там били извадени при построяването на новата (желязната) църква и след литийно шествие - съхранени навярно в нея.
Така заслужилият родолюбец Аверкий Врачански завършил земния си път - огорчен и в недоимък, но неразколебан в мисията си на просветител и народен будител; дочакал победния ход на руските воини и вероятно завземането на Одрин на 20.01. с. г. Аверкий бил монах, нямал преки наследници, а само племенници, но оставил на народа си стотици завършили училище, десетки учители, преведени и авторски книги и най-вече огромната си любов към Отечеството на „българин от душа и сърце”.


Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
         Петър БАЗАЙТОВ
По материали на Хамамджиев Константин Б. „Аверкий Петрович - светъл образ от Българското възраждане”, И. Пр. (1-2), БАН, С., 1999.
      

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!