Състоянието, в което се намираме на Заговезни, в самото навечерие на светата Четиридесетница, малко прилича на състоянието на човека преди смъртта. Тогава той се разделя с навиците си, с любими места и хора, с всичко, към което го придържат земните обвързаности.

     Неумолимо настъпва смъртта, както и датата, определена от св. Църква за начало на Поста не може да се промени, не може да се отложи. Разделяме се също и с останалото, което наричаме удоволствия. Съпружеското общение навлиза в период на въздържание. Шумните събирания на чашка с приятели спират.

     Разделяме се с храните, които толкова много обичаме, че сега ни е ужасно мъчно за тях, почти непоносимо. И недоумяваме как ще издържим толкова време без ароматните сирена, без любимото ни плодово мляко, без вкусния колбас на закуска. Дори сметаната в кафето ще трябва да я забравим, все едно не съществува.

     Ето защо на Заговезни ядем, консумираме точно като за последно ­ и този израз тогава се разбира в най-буквалния си смисъл.

     Тогава приличаме на хора, които през целия си живот са имали една-единствена цел ­ да си вземат своето, да черпят с пълни шепи и да си поживеят, защото животът е кратък. И смъртта ги заварва все още със същия неутолим копнеж, но вече отчаяни, притеснени от края на всичко, насила изкоренени от онова, в което така здраво са се вкопчили.

       Не ни ли заварва така и Великият пост?

     Като че ли това е момент, в който доста обективно можем да преценим духовното си състояние. Защото колкото по-настървено заговяваме, толкова по-силна се оказва нашата привързаност към тленните неща. Обикновено ние не я забелязваме, не й обръщаме внимание. Страстите са станали наша втора природа, с която дори се чувстваме комфортно.

     Сега е времето да осъзнаем това чрез скръбта по онова, от което се лишаваме.

     За нашето самолюбие е болезнено да погледнем в очите тази жестока истина. Но ако сме докрай искрени, това ще бъде добро начало на покаянието, към което ни зове Христос.

     Неслучайно Църквата е установила относително дълъг период на заговяване преди Великия пост.

     От една страна, тя човеколюбиво се съобразява с нашите човешки немощи, за да може всеки да пристъпи с кураж към подвига и никой да не го счете за неизпълним. Така лишаването от обичайните храни става постепенно. Първо спираме да ядем месо и цяла седмица след това са Сирни Заговезни. През тези дни ни е разрешено и повече веселие, карнавали и пр. Като пред голяма скръб...

     От друга страна, Заговезни има и този скрит смисъл, за който говорим ­ да ни покаже докъде сме стигнали в духовния си живот. И като установим колко сме далеч от съвършенството, да поемем по най-краткия и сигурен път ­ покаянието.

     Всяка година на Заговезни се подготвяме за предстоящия дълъг пост, но през годините добиваме опитност и в подготовката за нашата земна кончина. Тя е голямата разлъка с всичко тленно и суетно, за която Бог желае да ни подготви така, че да не изпитваме страдание, а радост. Защото преди Христа смъртта беше тление, но Христос ни показа, че тя е само една раздяла с тленното, през която минава пътят към възкресението за живот вечен.

     Великият пост е образ на този път.