Отец Христо Пудин е енорийски свещеник към храм „Св. пророк Илия” в столичния квартал „Дружба”. Допреди 9 години комплексите „Дружба”-1 и „Дружба”-2 са енории, обслужвани от свещениците към храм „Св. Троица” в кв. „Слатина”, между които е и той. Тогава у жителите на квартала възниква идеята и се съставя инициативен комитет за построяването на енорийски храм на територията на общината. Набират се средства и само за броени месеци малкият храм се изправя между околните панелни блокове. Скоро се оформя и околното пространство: прицърковна сграда, трапезария, алеи, тревни площи, беседки, пейки, детски кът. Храмът става естествен притегателен център за жителите на квартала. Пред свещениците от новопостроения храм застава задачата да задържат тези хора в храма, да ги приобщят към живота на Църквата, да изградят от тази разнородна маса действаща енорийска общност. За храм „Св. пророк Илия” в „Дружба” тя вече е факт.

- Отец Христо, Вие сте не само свидетел, но и участник от самото начало в създаването на енорията към столичния храм „Св. Илия”. Лесно ли се създава нова енория?
- Много трудно. Иска се воля и голямо желание. Всеки свещенослужител, който се захване с такава задача, трябва да е наясно, че понякога силите няма да му достигат. Има моменти на голямо напрежение, но ако той има дълбоката вяра и съзнанието, че делото, с което се е заел, е потребно на хората, неизбежните външни пречки и трудности могат да бъдат преодолени.
При храм, построен преди 50-100 или повече години, сякаш всичко вече е канализирано, у вярващите хора са създадени определени навици, които улесняват енорийския живот. Ние нямаме традиции в това отношение. В новосъздаващата се енория хората тепърва трябва да се приучват да участват в богослужението, да се подготвят за изповед и причастие, да им се разкрива какво вярата може да привнесе в техния живот и да се приучват да живеят в енория, в общност от непознат за тях тип. Трябва да разберат, че храмът е не просто сграда, а място, където могат да потопят душите си в духовния живот.
Преди да се изгради този храм, ние, свещениците от храм „Св. Троица” на Редута, сме имали контакт с живеещите в комплекса само по една или друга тяхна нужда. Но сега, когато общението между нас, духовниците и хората от квартала, е непосредствено и живо, става ясно, че дори там, където не са изградени храмове и хората не са приобщени към църковния живот, насъщната нужда от Църквата и към всичко, което тя дава, я има. Притиснати от грижи и материални затруднения, те имат нужда от вярата и подкрепата, която Църквата им дава, тук могат да се почувстват нужни и да вложат силите и времето си не само за своето добруване, а и за другите. Всеки има място в Цър-квата. Дори онзи, който се отнася скептично към мястото и ролята на Цър-квата в съвремието, може да намери пътя към храма и стига да има кой да го приеме - ще остане. Иначе все ще е на път към Църквата и никога в нея.
- Какво се изисква от свещенството, за да привлече и задържи хората в храма?
- Гласът на Църквата трябва да се чува, да достига до всички. Много важно е да има постоянно богослужение, а не да се служи само в неделя и в празнични дни. Храмът трябва да е постоянно отворен за всички. Хората трябва да виждат енорийския си свещеник в храма, а не на други места. Трябва да се влага повече усърдие и повече любов. Убеден съм, че там, където свещеникът си е на мястото, на разположение, църковен живот има.
- Как хора, които не са имали свой енорийски храм, го припознават като средоточие на своя живот?
- Преди години хората от квартала са ходили в центъра на града или са търсили най-близките църкви, за да запалят свещичка, да им се прочете молитва и да се черкуват на по-големите християнски празници. Но докато не заживеят с живота на Църквата, докато не станат част от този живот, те си остават чужди за духовността.
Сега нашият храм се пълни. Пълни се, защото хората идват тук, участват в богослужението и осъзнават, че са част от този живот, който ги прави да бъдат по-близо до Бога и да чувстват, че Неговото невидимо присъствие в живота им е определящо.
Нашият енорийски духовен живот започна с освещаването на храма преди 9 години. Но хората от квартала вече го възприемат така, сякаш го имат от десетилетия. През всичките тези години, в храма или около него не е направена никаква пакост. В двора на църквата се събират постоянно възрастни хора, майки с деца и ученици от съседните училища, но пакости няма. Този факт е показателен за това, какво е храмът за хората от квартала и какво е неговото място в живота им.
Предимство е и това, че църквата се намира точно до спирката. Голяма част от тези забързани хора, слизайки на спирката, влизат в храма, за да запалят свещичка, за да се помолят. За тях той е като убежище от всекидневните им грижи.
- Колко християни реално участват в живота на енорията?
- Ако трябва да спомена цифри, бих бил несправедлив. Нашият храм е малък, за да побере всички, които искат да влязат в него. В неделен ден и на големите църковни празници не можете да влезете да си запалите свещ. Храмът е препълнен. Повече от половин час ни е необходимо, за да можем да раздадем нафора за благословение на всички, които са били на литургията. Големи са и върволиците от ония, които чакат за св. Причастие, които са се готвили трепетно за тази среща с Бога, да Го приемат в живота си, в душите си, в телата си, за да ги оживотвори.
- От самото начало ли са идвали толкова много хора, или постепенно са се увеличавали?
- От самото начало има много хора.
- Значи пред вас не е стоял проблемът как да ги привлечете, а как да ги задържите в храма и да ги включите в църковния живот?
- Не сме имали проблем да съберем хората. Но трябваше да ги учим как трябва да стоят в храма и как да живеят според законите на Църквата. Да им разкрием всичко, което предлага Цър-квата на онези, които искат да бъдат част от нея.
Обединили сме тези хора с това, което Христос ни е донесъл - като начин на живот, като начин на мислене. То ги изпълва с желанието да бъдат в Църквата. Да участват в живота й пълноценно и пълнокръвно. Те чувстват, че са онези пръчки, които ако не са на стъблото, няма да имат соковете, които то носи от своите корени. Кой е коренът? Христос. От този живот черпят те и го пренасят и в домовете си, в работата си.
- Кажете няколко думи за социалното служение в енорията?
- През всичките години на свещеническото ми служение не ме е напускала мисълта, че за да се разкрие Църквата напълно в живота на хората, от голямо значение е социалната роля, която тя трябва да изпълнява. Преди пет години открихме тук безплатна кухня, в която всяка неделя се дава обяд на социално слабите хора от квартала. Събират се около 130 души, които имат нужда от грижи и внимание. Обгрижваме и нуждаещи се по домовете. Група млади хора с различни професии, повечето с висше образование, обединени около храма и свещенството, се включват активно, всеки със своите възможности в осъществяването на тази мисия на Църквата. Те са част от богомолния народ в храма, а след литургията се включват в милосърдната дейност на енорията.
- Какво мотивира тези, иначе добре реализирали се в обществото, млади хора да отделят от своето време и сили за това служение?
- Чувстват се призвани да се посветят на такова служение. За тях то е насъщна потребност. Така те на дело осъществяват онази дълбока християнска истина, че няма любов по-голяма от тази, да положиш душата си за ближния. А кои са нашите ближни - онези, които са в нужда. Това е тяхната проповед, за хората от квартала, които чрез грижите положени за тях, когато са в нужда, чувстват Църквата по-близо до себе си, част от живота си.
- Известен е фактът, че голяма част от учениците в община „Дружба” изучават религия в училищата. Успявате ли да приведете децата от кабинета по религия до храма?
- Децата идват в храма със своите родители, дядовци и баби още от малки. Отрано са запознати с онова, което представлява храмът. С техните преподаватели по религия сме в сътрудничество, следя работата им и с каквото мога им помагам. В едно от училищата съм в училищното настоятелство и това ми дава допълнителни възможности да подкрепям идеите, свързани с преподаването на вероучение. Насърчавал съм преподавателите. Искал съм да почувстват, че са нужни на тези деца, защото това ще им помогне в тяхната работа. Ако някой пристъпва към преподаване със съзнанието, че това е само някаква професионална реализация, той не би имал успех. Трябва да осъзнават, че са служители на Църквата и мисията им е да положат вярата в душите на децата. А дай Боже, тази вяра по-нататък да не ги напуска!
За голямо съжаление малкият ни храм не позволява да организираме тук неделно училище. Всичко това ни кара да мислим, че вече е назряла нуждата от по-голям храм, който да ни позволи да разкрием в още по-голяма степен всичко онова, което Църквата предлага като съкровищница. Имаме желанието и готовността съвсем скоро да започнем строеж на нов храм, отговарящ на нарасналите нужди на хората от квартала. Всичко, което виждате тук - и храмът, и прекрасно оформеното пространство около него - е плод на тяхната любов и копнеж по Бога.

През цялото време, докато разговаряхме с отец Христо, в канцеларията влизаха хора от енорията, които споделяха с него какво развитие е претърпял един или друг техен личен проблем. Той очевидно беше в течение и приемаше присърце всичко, което касае неговите енориаши. Когато запитах един от посетителите, какво му дава енорийският живот при храм „Св. пророк Илия”, този млад мъж отговори кратко: живот.
Ето какво споделя г-жа Г. Иванова за енорията и предстоятеля на храма:
- Отец Христо е истински пастир на душите, талантлив духовник, бащински загрижен за всички, които са намерили свой дом в храма, посветен на св. пророк Илия. В днешно време е изключително събитие, освен на големи църковни празници, да видиш храм, който не побира вярващите. В енорията на о. Христо това е ежедневие. А колкото и малък да е един храм, когато стане тесен за хората, това означава, че той е преизпълнил задачите си. Дай Боже, все повече да се строят храмове, които да растат заедно с хората в тях. А растежът е дело на Божията благодат, която идва там, където има истинска грижа към паството, вдъхновено слово, чист и богоугоден живот. Умножаващата се енория, многобройните духовни чеда, активното църковно настоятелство, благотворителността, изрядно поддържаният храм и градината, неделното училище и най-вече истинският и пълноценен евхаристиен живот на вярващите в Христа - всичко това печели сърцата на хората и създава нашето единство в Църквата. Малко са църковните общини, в които може да се наблюдава подобен, като по учебник изряден духовен живот. Това се постига с много труд и с участието на всички, но приносът на предстоятеля на енорията - о. Христо е безспорен и определящ.