С някои хора, живели известно време в православна среда, настъпват физиологични промени: неусетно у тях атрофират онези лицеви мускули, които позволяват на устните да се усмихват. Силата на притеглянето ведно с постоянното помнене на своите грехове и на тленността на този живот карат ъгълчетата на устните да висят постоянно надолу. Да се усмихваш става трудно и непривично. Храмът не е място за смях!
Това е вярно. Но храмът и Църквата не са едно и също нещо. И това, което е неприлично в храма, се оказва напълно допустимо за църковния човек извън неговите стени. А защо не бива да се усмихваме? Скръбта-тъга съвсем не бива да се счита за отличителен белег на православния християнин. Напротив, както болният си личи по цвета на лицето, така и обладаният от страсти - по печалния вид - казва преп. Серафим Саровски. А волята Божия се познава лесно по следния признак: ако след молитва, след сериозен размисъл вие не чувствате утеснение, печал, нежелание за въпросното дело, а се чувствате леко, и с усмивка и леко сърце мислите за предлаганото ви начинание, то това е явен признак, че то не е противно на волята Божия - споделя свети Николай Японски.
Този, който не разбира това, подлага себе си на сериозен риск. В манастира на американския йеромонах Серафим Роуз един послушник намерил в духовните книги, които четял, че монасите са сериозни хора и не им прилича да се смеят. И започнал да се държи по съответния начин. В трапезарията, когато настоятелят отец Герман разказвал забавни случки, той седял сериозен и на лицето му не се появявала и следа от усмивка. Когато го попитали каква е причината за това, той отговорил: „Духовният живот не допуска това! Тук е манастир!”
Уви, мрачната духовност, която си бил изградил, се оказала непосилен товар. В края на краищата, той се пречупил, оставил манастира, а после и самата Църква.
А вече в наши дни, в един московски манастир наместникът забелязал, че младите и неразумно ревностни послушници проявяват признаци на духовна болест: те постоянно се обръщали към него за благословия да четат литература за непрестанната Иисусова молитва. Когато за пореден път послушниците го помолили за инструкция относно съзерцанието на нетварната светлина, наместникът си спомнил, че наскоро една поклонничка, художничка, му оставила книга с много нейни илюстрации. Книгата била за Мечо Пух. И отец-архимандритът я взел от бюрото си и задължил младите монаси да я четат. На изумения им въпрос, докъде да я четат, той отговорил: „До .... Слонопотама! Това е напълно достатъчно”. След няколко дни младежите станали такива, каквито подобавало да бъдат на тяхната възраст, сваляйки от лицата си маските на преждевременното старчество.
И така, преди да се обожим, трябва да се опитаме да се очовечим. В опита да прескочат именно това стъпало, свети Ириней Лионски виждал греха на първите хора: преди да станат още хора, те поискали да станат богове.

E-книги