От няколко години насам на страниците на „Църковен вестник” излизат призиви за набиране на средства за храм „Св. Троица” в с. Згориград, Врачанско. Със задоволство следяхме как строежът на-предва: от изкопите, през грубия строеж, покрива, мазилката, довършителните работи, дойде ред на зографията, църковната утвар, обзавеждането... Обявите донасяше неуморимата д-р Николчова. Преди няколко дни тя дойде с актуални снимки на външния изглед и интериора на храма и с молба да отпечатаме нова обява. Дай, Боже, в най-скоро време храмът да бъде осветен!
Д-р Николчова се захваща със строежа на храма в Згориград преди 10 години. Селото е на 4 км от Враца, по пътя към пещерата Леденика. Около 3 хиляди души живеят в селото, а църква нямат. Правени са нееднократно опити да се построи храм, събирани са пари, но без резултат. На църковното място се издигал само висок навес с камбана, осветена през 1936 г. от Софийския митрополит (сетнешен екзарх) Стефан. С нея известявали за църковни празници и смърт.
- Никога не съм предполагала, че някога ще строя храм - започва разказа си д-р Николчова, - цял живот съм работила като лекар. Не разбирам нито от богословие, нито от строителство. Не знам защо Бог възложи на мен тази задача. Може би, за да използва за нещо добро упорството ми, това, че никога не се спирам пред трудностите. Ако не успея в нещо, си казвам: „Сигурно не съм избрала правилните думи и подходящия начин” - и опитвам пак. А може пък да ми е възложил това тежко послушание, за да изкупя донякъде греховете си... абортите, които съм направила като акушер-гинеколог преди дядо Синесий от Черепишкия манастир да ми каже, че това е убийство и тежък грях. Бог знае...
Мястото й е показано насън, белязано от ярка светлина, слизаща от небето. Разказва за това на близките си, но постепенно споменът за съня избледнява. Спохожда я отново през 1992 г., на Петдесетница, когато, облегната на парапета в центъра на родния й Згориград, разпознава мястото от съня и решава: тук трябва да се издигне църквата. Остава й още година до пенсионирането, отворила е вече и частен кабинет, но от този ден мисълта за храма не я оставя на мира.
От Митрополията във Враца я насочват към кмета на Згориград г-н Океан Тодоров - той също имал намерение да построи храм в селото. Среща се с него още същия ден. Оказва се, че без да са се познавали, и двамата са избрали да посветят храма на Св. Троица.
- Това бяха много важни за мене знаци, по които разбирах, че Бог движи това начинание, че аз съм само фигура. По-късно много пъти се уверявах в това. Тръгна при някого, притеснявам се какво да му кажа, страхувам се, че ще ми откаже... А когато отида, разбирам, че Бог вече е минал оттам и го е подготвил да ме приеме и да ми услужи. Всичко се нарежда добре, така, както никой човек не може да го запланува.
Когато Бог възложи на някого мисия, Той се грижи да му приготви и съработници, и средства...
- С Бога всичко е лесно.
Д-р Николчова получава пълна подкрепа от своите близки, запалва с идеята за строежа на храма и своите колеги от Втора софийска поликлиника. Те са и първите дарители за храма. По-късно регистрира фондация, за да може да набира средства, да сключва договори.
Мястото за строеж се оказва общинско. Намира се близо до центъра на селото. На север и на запад граничи с река, южната му граница е пътят Враца - Леденика, източната - улица. Кметът и техническите служби дават съгласието да бъде издигнат там бъдещият храм. Извършват официална замяна на общинското с църковното място, правят геоложките проучвания, но планирането, разрешението за строеж отнемат години време. И с проекта не напредват - архитектката се бави, „не го вижда” в ума си. Д-р Николчова е нетърпелива.
- Когато живееш с една идея, тя не ти дава мира. Бездействието ме измъчваше.
Молих се Господ да ни помогне за проекта. Бях на Кръстова гора тогава. Три дена по-късно ми се обади колега хирург, когото бях виждала само веднъж, и ме пита дали имам нужда от проект.
Лекарят я кани на събрание на запасните офицери, където тя представя идеята. Връчват й с протокол 5 идейни проекта, които са дело на покойния архитект инж. Иван Гърков от Кнежа - изключително даровит архитект, дипломирал се в Чехия, депутат от 25-о НС, убит през 1945 г. Когато наследниците му чуват по радиото, че има нужда от проекти за строежи на нови храмове, решават да дарят проектите на баща си, за да бъдат реализирани в негова памет. Някои от проектираните църкви вече са построени: в Златна панега, Червен бряг, Еница, Белослатинско. Д-р Николчова избира проект № 5 „без адресно предназначение”.
- Първо отидох в „Св. Неделя” да благодаря на Бога, че е чул молитвите ми. Толкова се вълнувах! Когато развих у дома си рулата паус, се оказа, че проектът, който бях избрала без да съм го видяла, беше най-хубавият. Това беше храмът. Нашият храм. Интересното е, че и архитект Мария Хаджигеоргиева като специалист избра точно него за най-подходящ.
Проектантската работа потръгва. Една по една се появяват проектантките за вертикалното планиране, ВиК, енергото... Всички работят безвъзмездно и с много любов.
На 13 септември 1998 г. Негово Високопреосвещенство Врачански митрополит Калиник полага основния камък на храма в с. Згориград в чест на Светата Единосъщна Животворяща и Неразделна Троица. В основите полагат послание, в което като главен дарител е записана д-р Ангелина Николчова. Строителна фирма от Враца започва изкопните работи, друга поема грубия строеж. Д-р Николчова снове всяка седмица между София и Згори-град. Обикаля по складовете и заводите. Събира желязо, дъски, цимент и ги прекарва към Згориград.
- Купих желязо от Кремиковци, голяма част ми дадоха като дарение. За тухли ходих в Луковит сама, с влак, с автобус. Първо ми дариха 10 хиляди, но с лошо качество, изпочупиха се. Казах им: „За Бога се дава най-доброто” - и те дариха още 10 хиляди бройки, качествени. От тухларната в Монтана дадоха тухли, от Ботевград, от Бели извор дариха цимента...”
Парите от частния й кабинет отиват за материали. Софийският й апартамент заприличва на склад. Съпругът й я подкрепя безусловно и редовно допълва недостига за покриване на сметките. Роднини, приятели, колеги, пациенти помагат с каквото могат.
Д-р Николчова праща писма с молба за дарения, разнася на ръка, обикаля банки и фирми. Някой я отпращат, други се отзовават и помагат.
- Господ е уреждал нещата. Коя съм аз, нито ме знаят, нито ме познават.
Понякога се отчайва. Казва си: „Нямам сили повече, ще полудея, няма да се справя”, но винаги се е намирало чрез кого Бог да я потупа по рамото и да й напомни да не се отчайва.
- Нищо не разбирах, за всичко питах проектантите и майсторите. Сигурно съм им досаждала с въпросите си, но те бяха много търпеливи с мен и с голяма вяра. И как иначе, нали Бог неслучайно ги е избрал.
Питам я дали всички хора, които са й помагали за храма, са били водени от същата вяра, или Бог работи и с невярващи.
- Само Бог знае как и защо ги е избирал. Сигурно не всички са били вярващи православни християни, но се отзоваваха с готовност, значи са избрани да допринесат с нещо за строежа на храма. Бог ще се погрижи да ги възнагради за добрината им. Но Бог ми изпрати и един, който открадна медната ламарина за купола на храма. Щях да получа удар тогава. Беше ноември, дъждовете започнаха, тече направо в храма.Трябваше наново да събирам 2 хиляди лева...
Тогава застава с касичката пред храм „Св. Неделя” в София. Огорчена е, отчаяна, в душата й бушува мъст. Сълзите сами се стичат по лицето й. Заканва се, че ще предаде крадеца на прокурора. Тогава я заговаря монах от Света Гора. Узнал за проблемите й, я съветва да остави отсъдата на Господа, ободрява я, че Бог вижда нуждата й и парите за материала ще дойдат от другаде.
- Каза ми: „Той не знае какво е направил, че е откраднал огън, който ще го изгори. Простете му, не си трупайте греха му върху главата си.”
Чак през февруари успява да набави ламарината и да покрият купола. С много мъка, с отстъпки в цената, с дарения...
- Бог движеше чудно нещата.
В началото хората й давали пари с думите: „Ти най-добре знаеш за какво да ги употребиш.” После започват да даряват за конкретни неща: свещник, кандило, напрестолно Евангелие, дарохранителница, потир, покровци... Д-р Николчова дори не знае какво е необходимо за храма. Разучава предназначението на предметите и цените им едновременно.
Сега остава да се закупят владишкият трон, клирос, да се довърши зографията, да се направи цокъл отвън, подпорна стена откъм реката, отходна шахта и тротоар. Има и приземен етаж с трапезария и сервизни помещения, където ще се настани и бъдещото неделно училище за децата от селото.
- Този храм го построиха предимно софиянци. И от далече хора даряваха, без дори да знаят къде се намира Згориград: от Япония, Америка, Германия, президент на турска фирма, от една пловдивска фирма, сириец ми даде теракота за приземния етаж с голяма отстъпка... От Враца само една жена дари осветителните тела, контакти, ключове за ел. инсталацията. Художникът Мирослав Стефанов е от Враца и рисува на минимални цени.
От селото само 4-5 човека са се отзовали. Приемали строежа с недоверие. Минавали, оглеждали, разпитвали, но не се включвали. Само срещу заплащане, като наемници, сякаш не е тяхна църквата, която израствала в центъра на селото им.
- Питат ме кога ще стане готова, а аз им казвам: ако ми помагате, ще стане по-бързо, ако ме оставите да строя сама с Господа, ще стане по-бавно.
Д-р Николчова не се бои, че църквата ще остане празна. Оправдава незаинтересоваността на местните хора с думите:
- Те никога не са имали църква, затова не усещат липсата й. Но у Бога нищо не е напразно. Щом е посочил мястото, значи там трябва да има Божи дом и богослужение. Как иначе хората ще се освещават?
На Бъдни вечер и на Коледа, когато вече е почти готов, храмът „Св. Троица” се пълни с народ. Бог има грижата и да съгради кошарата, и да Си събере стадото.
Надеждата на д-р Николчова е, че Бог ще им изпрати в скоро време и добър пастир. Да се присъединим към молитвите й!

E-книги