Всички изначално се нуждаем от любов, за да се осъществяваме, за да сме. Нуждаем се от подкрепа, насърчение, доверие, снизхождение или просто от добра дума... Затворени ли сме за Бога, не сме ли свързани с Него и своите ближни с връзките на Христовата любов, се лишаваме от нея. Нуждата от любов остава, но дали я търсим където трябва? Ако се замислим сериозно колко пъти на ден казваме на своите близки, колеги, познати нещо утвърждаващо, подкрепящо, насърчаващо и колко пъти с думи или с поведение им казваме, че нищо не правят както трябва, че не заслужават внимание и т. н., не е чудно, че има толкова много хора, които отчаяно се борят по достойни и недостойни начини да получат нечие внимание и одобрение. Още повече като се има предвид, че мнозина са лишени от познание за Бога, вярата и Църквата Христова.
Вътрешното безпокойство, че нищо не струваме и никой не го е грижа за нас, често пъти ни кара да полагаме неимоверни усилия да „повишаваме цената си” с външни средства: облекло, имущество, обществено положение. Дълбоката несигурност, че такива, каквито сме заслужаваме да бъдем харесвани и ценени, ни кара отчаяно „да крещим”: „вижте каква кола карам, харесайте ме”, „вижте какъв тоалет имам, харесайте ме”, „вижте колко съм богат, популярен, влиятелен... харесайте ме, харесайте ме”...
Уплашени сме. Чувстваме се отхвърлени, уязвими пред постоянната критика, на която сме подложени у дома, на работата, на улицата. Съзнаваме колко несъвършени сме, а отчаяно се нуждаем да бъдем приети и ценени въпреки недостатъците си. Та има ли дотолкова съвършен човек, че да не се нуждае от безкритична любов?
В слабостта си прибягваме и до съвсем непочтени средства, за да бъдем предпочетени: критикуваме, клеветим, омаловажаваме трудовете и личността на другите, всячески се стремим да докажем, че и те не са по-добри, че не са такива, за каквито се представят... Окалваме ги, за да печелим симпатии за тяхна сметка, но колкото повече се оплитаме в интриги, завист, неприязън, отмъщения, толкова по-зле се чувстваме и по-несигурни ставаме. Светът все повече се превръща за нас от свят на любов, доверие и сигурност в свят на сплетни, двуличие и корист.
От няколко години насам печелят популярност и т. нар. техники за самовнушение, които целят повишаване на самочувствието чрез често повтаряне на определени формули от типа на „аз съм страхотен”, „аз съм харесван”, „аз преуспявам” и т. н. Вместо да се стремим да усъвършенстваме себе си, като надмогваме греховната си природа, насочваме усилията си към това, да се представяме за такива, каквито не сме, но човек трудно може да заблуди себе си, пък и другите. Поддържането на фалшив имидж изисква неимоверно големи усилия и постоянно вътрешно напрежение. Това е двойствен, нереален живот, в постоянен стрес, че можеш да се окажеш гол в най-неочаквания момент. Безумно пилеене на духовни сили в нещо, което всеки момент заплашва да се разпадне. Не това е верният път да си харесван и приет от другите, а онзи, който Православието ни разкрива. Нужно е не да игнорираме несъвършенствата си, не да прикриваме своите страсти и техните греховни прояви, а да ги надмогваме и да ги изкореняваме от душата си - бавно, постепенно, но безкомпромисно. А това най-леко и естествено става в атмосфера на любов и безусловно приемане, от една страна, и от друга, ако сме мотивирани от любов.
Вярата в Бога и любовта към Него освен всичко друго е и точно това, така необходимо условие, за да можем да се развиваме и осъществяваме като личности. Само Бог като съвършена Личност може да обича съвършено: неизменно, безкористно, всеотдайно. Да очакваме такава съвършена проява на любов от човек, е изискване, което надхвърля неговите реални възможности. Любовта на човека винаги ще бъде повече или по-малко увредена, защото природата му е повредена от греха.
Колкото по-грешен е човек и отдалечен от Бога, толкова по-пълна с недостатъци и отдалечена от божествената ще е и любовта му: увредена от егоизъм, завист, страхове, изисквания...
Затова за нас, християните, е истинска утеха да знаем, че винаги има една Личност, Която ни обича безрезервно и ни приема въпреки недостатъците, няма да ни отхвърли заради грешките ни, а ще ни прости. Бог не ни лишава от любовта Си заради несъвършенствата ни, а щедро ни предлага благодатната Си подкрепа в усилията ни да ги преодоляваме. Той винаги е готов да ни изслуша и утеши. За Бога нашата немощ не е повод за присмех, за Него нищо, което ни тревожи не е маловажно. Бог не поставя пред нас изисквания, които не е по силите ни да изпълним или са противни на същността ни, не поставя условия за любовта Си и ни обича въпреки греха ни (вж. Рим. 8:38-39). Ние сме несъвършени, но имаме увереността, че въпреки това Бог ни приема и заедно работим за вътрешното ни усъвършенстване.
Като съзнаваме колко ценни, неповторими и важни сме за Божието домостроителство, недъзите и немощите ни не бива да прекършват желанието ни да се развиваме.
Като имаме увереността, че Бог ни обича и ясна и честна представа за своите дарби и недостатъци, усилията ни трябва да са насочени натам, да бъдем все по-достойни Негови чеда. Във всеки отделен случай да се стремим да даваме най-доброто, на което сме способни и с всеки изминал ден то да става все повече и повече. И още нещо: да се стремим според силите си да подражаваме на божествената любов и на нея да основаваме вазиомоотношенията си. Онази любов, която е дълготърпелива, пълна с благост, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява, която никога не отпада (вж. 1 Кор. 13 гл.).

E-книги