ЦЪРКВА И МЕДИИ

 

Последните изкушения на Казандзакис


Кадър от филма "Последното изкушение на Христа" по романа на Н. Казандзакис

 

        Снемането на филма “Последното изкушение на Христа” от най-гледаното време на Канал 1 на Българската национална телевизия (БНТ) беше знаменателна тиха победа за нравствеността на българския народ, за гражданското ни общество, за БНТ и за Църквата. Всички, които поеха отговорността за неговото вземане Св. Синод, Съветът за електронни медии и ръководството на БНТ следва да бъдат поздравени за взетото вярно и умно решение.

        Събитието е тихо, но историческо. Вероятно то е първото от този род в цялата история на електронните медии в България. И добре стана, че то не беше раздуто като скандал според обичайната практика на днешните ни медии. Дори в деня на самото “снемане” на филма тази тема не се спомена в главните новинарски емисии на националното радио и националната телевизия. Политиците също проявиха сдържаност и не викнаха срещу “цензурата”.

        Темата за цензурата беше подета, естествено, от нехристиянската, парахристиянската и антихристиянската част от българската интелигенция. Тезата на тези люде беше погрешна не само по отношение на оценките и ценностите, но и по отношение на разума и фактите.

        А фактите са, че Българската православна църква не е в състояние да упражнява никаква (юридическа, властова, фактическа) цензура в извънцърковното пространство. Защото не разполага с никаква гражданска власт и никакъв институционен инструмент за въздействие върху гражданските институции.        

        Нещо повече. Църквата не приложи и никакви форми на уличен граждански натиск шествия, демонстрации, митинги, бойкоти и пр. Тя просто изказа пред институциите и пред обществото своето мнение по въпрос, който не може да не я засяга пряко. Искането на Св. Синод да се снеме прожекцията на филма (предвидена за най-гледаното време на Канал 1 на БНТ) имаше “само” силата на морална позиция. При това с цялата тежест на Православието като традиционно вероизповедание в България съгласно Конституцията. Така че Св. Синод изпълнява своето гражданско конституционно задължение като отстоява моралните права на традиционното православно вероизповедание в България.        

        Държавните и обществени органи и личности, реално овластени да вземат решения относно програмата на БНТ, могат да допуснат грешка в тази програма. Но те имат неоспоримото право да мислят, да се вслушват в мненията на другите и чест им прави! да поправят грешката, вместо да упорстват в нея.

        В България сме свикнали Църквата да не се произнася по подобни въпроси или да се произнася само в своите издания и след събитията. И ето, че когато Св. Синод съумя да реагира своевременно, преди противохристиянското събитие, и успя да убеди в своята позиция овластените това свари голяма част от интелигенцията неподготвена. И тя автоматично без надлежен размисъл изказа редица съждения против действията на Църквата и БНТ.

        Тези съждения са доказуемо неверни. Ето няколко примера:

        1. Изтъква се, че Църквата не се е произнасяла по десетки други по-важни въпроси, а сега се заяжда с едно произведение на изкуството. Вярно е тъкмо обратното: Църквата наистина следва да се произнася в общественото пространство много по-често и по-категорично по всички най-важни въпроси на съвременното ни общество. Тя е отвикнала да прави редовно това добро нещо. Тъкмо затова нейната законосъобразна, морално безупречна и успешна намеса по отношение на “Изкушението” е похвален пример, който следва да се превърне в редовна практика.

        2. Твърди се, че Църквата имала много недостатъци: първо тях да оправи (“гредата”), а после тези на другите (“сламката”). Вярно е тъкмо обратното. Един от големите недостатъци на Църквата ни днес е нейната обществена пасивност. Вземайки активна обществена позиция в случая с филма тя прави стъпка към преодоляване на този свой недостатък.

        3. Твърди се, че снемането на филма щяло да има рекламен ефект: много повече хора да го гледат. Вярно е обратното: че людете, които ще гледат този филм, ще бъдат предупредени. Човек непрестанно е в досег със злото и неотменимата първа стъпка за да се пребори с него е да го разпознава. Когато Бог предупреждава срещу греховете, той не им прави “реклама”. Нито пък ги отменя и премахва. Нещо повече: знайно е, че въпреки предупрежденията на Самия Бог грехът ще се увеличава, а в последните времена ще залее цялата земя и временно ще победи човечеството (с изключение на изключенията). Дори след Божията проповед човекът остава свободен свободен да избере Бог или другото. Предупреждението на Църквата относно филма е проповед. В случая Църквата просто си върши работата проповядва и отстоява Божиите ценности. Нужна ни е повече такава проповед за да могат людете да знаят какво избират. Инак рискуват от ядене (без предупреждение!) на бонбончета с наркотик да станат зависими от нещо, което разлага тяхната природа и след това “свободно” да поискат онова, което убива душите им.

        4. Твърди се, че Българската църква само имитирала направеното от другите Гърция, Русия и пр. Вярно е обратното: Църквата ни би трябвало още повече да подражава в доброто на своите сестри-църкви.

        5. Твърди се, че възраженията срещу филма идвали от люде, които дори не са го гледали. Не е вярно. Аз съм го гледал (в 1990 г. в киносалон в Лондон) и убедено възразявам срещу него.

        Що се отнася до собствено художествените качества на филма, твърдя, че той е посредствено произведение на Мартин Скорсезе по-повърхностен дори от едноименния роман.

        Още един важен въпрос в случая е за свободата на твореца. Отлъчването на Казандзакис от Църквата често се осъжда (от людете извън Православието) като лошо деяние на църковниците посегателство върху свободата на твореца.        

        Това не е истина. Църквата не забранява (и няма как да забрани) на писателя да пише противохристиянските си книги. Тя само му отказва правото да бъде хем антихристиянин, хем вътре в Богочовешката институция. Отлъчването е опит за освестяване на писателя, а оттам и спасяването му чрез връщане към Истината-Христос. От друга страна, това е камбанен звън за освестяване на неговите (по)читатели, които биха тръгнали по неговия низхождащ път. Ако наистина е бил православен християнин, Казандзакис е имал достатъчно време да се покае, да се отрече от антихристиянските си идеи, да получи прошка, да се върне в Църквата и да почине в мир. Не го е направил.

        На надгробния му кръст пише: “Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Свободен съм.” Тази ефектна и повърхностна фраза е съкратен цитат от ранната творба “Аскетика”, силно повлияна от Ницше, която завършва с преиначен “Символ верую”, чието начало е:        

        Вярвам в един Бог, страдащ, много силен, но не всесилен...”        

        Краят е:

        “Блажени са, които Те спасиха, сляха се с Теб, Господи, и казват: “аз и Ти сме едно”.

        И трижди блажени са, които, без да се огъват, носят на раменете си великата, прекрасна, ужасна тайна:

        че това едно

        не съществува!”

        Казандзакис, както и мнозина европейски интелигенти от неговото поколение, решава, че християнството “не му стига” и тръгва да търси “нещо повече”. Открива ницшеанството, комунизма, будизма и какво ли не още, с което забърква личния си идеологически коктейл.        

        Казандзакис е “култов” автор за многобройна публика в Гърция, в България и по света. Неговият Зорба подкрепен от знаменития филм е част от световната митология. Има люде, за които чаровникът Алексис Зорбас е “гуру” и които в отлично настроение провалят живота си като му подражават. И за Казандзакис е било така. В пролога към романа той говори за четиримата, които “са оставили най-дълбока следа в душата ми...: Омир, Бергсон, Ницше и Зорбас.”

        Всеки незрял и незрящ читател също попада под обаянието на Зорбас. Но камбанният звън на отлъчването от Църквата ни помага да се освестим и да видим отвъд безспорния талант на автора. И виждаме наред с изключително живия образ на главния герой някои сигурни белези, разкриващи същността на този гуру. Така например въвеждащата глава на книгата, която ни представя за пръв път яркия портрет на героя, завършва знаменателно:

        “Станах; побутнах леко Зорбас по рамото.        

        Да вървим казах в името Божие!

        И на дявола! добави спокойно Зорбас”.        


Кадър от филма "Зорба Гъркът" по романа на Н. Казандзакис с участието на Антъни Куин

 

        Изкушенията на Казандзакис са характерните изкушения на европейската интелигенция в началото на ХХ век повлияна от отстъпничеството на триумфиращата западноевропейска цивилизация с нейното “възраждане” и “просвещение”. Това са изкушенията на възгорделия се човек, който копнее да бъде център на Вселената и неизбежно достига до опиянението от богоборческата поетика и идеология в уж “противоположните” версии на ницшеанството, комунизма, будизма и пр.

        Понякога думите на писателя “знаят” повече от него. В една от своите ницшеански пози Казандзакис заявява: “Аз не обичам човека, обичам пламъка, който го изгаря.” Дано всемилостивият Бог да обича човека Казандзакис и да го спаси от изгарящия пламък.


Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
         Георги ТОДОРОВ

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!