ПОПСКИ НЕВОЛИ

    Многоуважаеми Господа редактори,

    След като преминах библейската граница – 80 години, и навлязох бодро в осемдесет и първата си година, реших да опиша някои случки из дългогодишния ми свещенически живот, които нарекох “Попски патила”, с цел да се съхранят за поколенията.

    Първата ми дописка – “Мамо, виж дядо поп”, чрез вашето добродушие видя бял свят. Много и от сърце ви благодаря. Това ме окуражи да ви изпратя още две, та ако бъдат отпечатани да станат три, в чест и слава на Светата Троица – Бога, Комуто непрестанно се моля аз, грешният, да простре Своята велика милост над целия български род и да ни прости греховете.

    Сега ви изпращам още две случки в живота ми - “Дотук - слава Богу” и “Камбанарията”. Ако благоволите да бъдат отпечатани те, ще съм ви много благодарен, защото мисля, че могат да бъдат за назидание на някой Божии служители, наши в Христа братя.

    С молитви и благословение.

    Прот. Георги Ашиков

    До тук-слава Богу!

    Сандански е хубав град, лежи в южните поли на легендарната Пирин планина. Защитен от ветрове, като в подкова, между планините Огражден от запад и Пирин от север и изток. Той минава за най-топлия град в страната. В миналото се именуваше Свети Врач. Но комунистите, понеже ги е страх от светии, подмениха името му с това на легендарния пирински войвода Сандански. Има старинна църква, посветена на светите братя Козма и Дамян. В миналото е имало и манастир, посветен на тяхно име, в северната част на града, където сега има параклис пак на тяхно име. Според легендата тези свети братя са живеели тук, лекували са безкористно нуждаещите се с молитви, билки и топлата минерална вода. Затова народът ги е нарекъл Безсребреници, а банята от векове и до днес се именува “Мирото”. И комунистите не й смениха името.

    Тук съм роден, отраснах и остарях. Бог по Своята велика милост ме повика да Му служа чрез Ловчанския митрополит Филарет, царство му небесно, тогава временно управляващ и св. Неврокопска митрополия, преди избора на дядо Пимен. Под негово ръководство се построи новата църква “Св. вмчк Георги” и той я освети на 2 ноември 1952 г.

    Блажен е оня свещеник, който служи на една църква, а три пъти по-блажен е оня свещеник, на когото църквата е в селището, където живее. Аз нямах такъв късмет. По причина, че нямаше свещеници, бях ръкоположен, а поради ниското ми образование получих разпръсната селска енория – четири села, сгушени в полите на Пирин, на разстояние 6 до 10 км далеч от града. Благодаря на Бога, че три години по-късно ми придадоха още едно, то пък на брега на р. Струма, на 6 км на юг от гр. Сандански.

    В нашия град зимата е почти суха, с мек беломорски климат. Но, понякога Пирин ни изпраща по-хладен вятър. А понякога имаме и по-тежки зими, макар и много рядко. За една такава зима искам да разкажа.

    През 1964 г. зимата беше по-снеговита. В града беше навалял около 20 см сняг, а в околностите бе стигнал до 30 см. В един четвъртък петима млади и здрави селяни от балканското с. Голям Цалим, най-отдалеченото ми село в енорията, натоварили добичетата си с фураж и дошли в града на ярмомелка. Един от тях идва вкъщи и ме кани да отида в събота на село, щели да изнасят на баща му шест месеца. Питам го как е снега и пътя.

    – Добре! Ще дойда. - отговорих аз. Постопли се човекът и си отиде.

    Събота, тих, слънчев, хубав ден в Сандански. Снегът белее. Не, блести на слънцето. Дядо поп в 8 часа сутринта излиза от дома си. Обут в гумени ботуши, през рамо преметнал на дълъг каиш ръчната си чанта, заредена с епитрахил, требник, св. кръст, свещи и тамян. Завил около врата си вълнен шал, поема дългия криволичещ път за далечната си енория. Изкачих баира на изток от града. Дотук-слава Богу! Покрай с. Поленица минава пътят за селото, където отивам. Все още е отъпкан път. Над селото при първия завой на пътя вятърът е натрупал голяма преспа. Отбих се вляво, за да я заобиколя, потънах до колене в сняг. Върнах се да мина отдясно, но и тук потънах в снега. Вдигнах полите на подрасника си и го пристегнах с колан на кръста. Дотук-слава Богу! Ударих през дерето напряко. Ботушите ми бяха се напълнили със сняг. Сега вече не трябваше да търся път. Изкачих стръмнината, прекръстих се. Дотук-слава Богу! Продължих без път, защото той беше на много места затрупан с преспи. Слънчев ден, сняг, горска пустош и един дядо поп. Изкачвам поредната височина, прекръствам се и пак. Дотук-слава Богу! Урви, долчинки, дерета, баирчета. И на всяко едно от тях: Дотук - слава Богу. Пътят ми е добре познат, понеже 9 години вече ходя по него. Но сега е невъзможен, след всеки завой – голяма преспа. Изкачвам последния баир пред селото, прекръстих се. Дотук– слава Богу! Неколцина селяни, излезли да насекат бриз (вейки от дърветата, за да залъгват стомасите на животинките си), като ме видяха цял отрупан със сняг, ахнаха в учудване! И в един глас:

    – Защо си тръгнал, бе, дядо попе, в това лошо време?

    – Кирчо ме покани на помен на баща му - отговорих аз. Застанах малко при тях, поотупах снега от гърба и капата си, погледнах часовника - то станало 12 часа. Пътя, който спокойно се взимаше за два часа, сега съм го пътувал цели четири. Дотук-слава Богу!

    Влизам в дома на Кирил, учудени, но радостни ме приеха домакините.

    – Знаехме, че ще дойдеш щом си обещал – казва Кирил, подавайки ръка за здрависване, и благоговейно ми целува ръка. Ледът по мустаците и брадата ми почна да се разтапя в топлата стая. Кирчо се опита да ми събуе ботушите, а те замръзнали. Като се постоплих малко, тогава ми събуха ботушите и в леген изтърсиха от тях лед и сняг. Обаче крачолите на панталона ми и чорапите мокри. Дадоха ми сухи да се преоблека. Стоплих се най-сетне.

    – Ще ходим ли в църквата? – питам аз.

    Отговарят ми:

    Повикаха роднини и близки, и направихме панихидата вкъщи, след което обядвахме.

    На следващия ден службата ми по програма беше в с. Дамяница. Но аз бях решил вече, ако ще и 5 дни да седя тук, назад не се връщам при тези зимни условия. Обаче към 4 часа ученици се върнаха от училището в с. Лиляново, което пък е на шосето от Сандански за балкана. След малко дойде и пощенският раздавач, и ми донесе “Църковен вестник” за църквата ми. Той разказа, че пътят през с. Лески за с. Лиляново е отъпкан и няма никакви преспи. Това ме окуражи. Премятам чантичката си през рамо и се сбогувам с добрите ми енориаши.

    Лески е през едно дълбоко дере, на отсрещния баир. Слънцето все още грее в късия зимен ден, но вече е на залез. Минах покрай селото и почнах да слизам от високия баир. Лиляново е разположено от двете страни на р. Санданска Бистрица. Пуснах полите на подрасника си, прекръстих се. Дотук–слава Богу. Пътят е асфалтиран, товарни коли са минавали и са направили дълбоки коловози. Влизам в един от тях и с радостно сърце за изпълнен дълг продължавам бодро напред. Стъмни се. Но нощта е светла от белотата на дебелия 40 см сняг.

    Срещнах неколцина минувачи, закъснели, като мен жители на с. Лиляново. Минах и веца на 2 км над града, после и дъскорезницата. Пътят е прав, нощта бледа. В далечината забелязах в коловозите две черни сенки. Помислих си: “Други закъснели пътници.” След малко видях, че са дребни същества. “Кучета! – реших аз. - От тях не ме е страх. Вървят в коловозите, че снегът е дебел.” На десетина, дванайсет метра пред мен погледите им ме осветиха като фарове. Като затракаха със зъби, аз изтръпнах. – Вълци! В миг хващам подрасника си с две ръце, разтварям го по ширината му и с обезумял глас, втурвайки се срещу тях, извиках: “У-у-у.” Уплаших ги, обърнаха се в коловозите и избягаха. А аз, окуражен, викам още по-силно и тичам след тях.

    След 40-50 митра изскочиха от коловозите вляво от пътя и се скриха между храсталаците.

    Отдъхнах си и пак обичайното. Дотук - слава Богу.

    Прибирам се вкъщи около 7 ч. вечерта. Жена ми гледа разтревожена и казва:

    – Слава Богу, добре си дошъл. Но защо си толкова пребледнял, да не ти е лошо?

    – Не, но много съм уморен. - отвърнах аз и премълчах преживяното. Моментът не беше подходящ, да се разправят такива истории.