Календарните различия като повод
за оказване на християнска любов

    Какво се случва, когато клирик от една канонична автокефална поместна църква, следваща новия (т.нар. Грегориански) календарен стил, посети друга поместна църква, която ползва стария Юлиански календар? Или обратното? Анатемосват се взаимно, би отсякъл всеки старостилец по схизматическата си логика.

    Нищо подобно. Онзи, който е на посещение, без никакво смущение и с чиста съвест се съобразява с домакините и съслужи с тях по местния обичай. После, като се върне в своята църква, продължава да бъде в съгласие с нея. Ако вече е празнувал Рождество Христово у дома на 25 декември, но му се случи след това на 7 януари да е в Москва или в Белград, той ще се черкува с тамошните братя и сестри християни и ще празнува Рождество Христово и с тях заради любовта и християнското единство. Но това за него няма да е друг празник нито друго Рождество, а продължение на същата радост с ближните от далечни места. Защото за нас, християните, всичко е тук и сега подобно на онзи Ден един, който очакваме в Царството Божие. Настоящето е израз на вечността.

    Цариградската патриаршия е преминала по новия стил, а на Света Гора, която е на пряко подчинение на Вселенския патриарх, се служи по стария. Това не само не води до конфликти, но и създава условия за послушание и взаимна любов. (Изключение и там правят малцината зилоти разколници, които са се изолирали в един-два манастира и са се обрекли на духовна деградация.)

    В недрата на всички поместни православни църкви, възприели новия стил, е оставена свобода на желаещите да практикуват стария. Стига това да не става самочинно и да не води до нарушаване на църковното единство - нещо, което допуснаха т.нар. старостилци.

    Изобщо, ревнителите на стария стил избягват да си задават въпроса за безпрепятственото общение между каноничните поместни църкви с календарни различия. Сякаш не го забелязват. Защото не всички, които са запазили Юлианския календар, са "старостилци". Последното е станало нарицателно за болнавата ревност на една духовно незряла група православни християни, които в своите крайности стигат до цифропоклонство и сами се отлъчват от благодатното общение с Църквата.

    Не казваме, че всичко е съвсем наред. Съзнаваме, че идеалното положение би било пълното единство и по тези въпроси, ако Вселенското православие успее един ден съборно да го постигне. Но идеалната абстракция е по-лошо решение от реалната преценка за нещата в сегашно време.

    Живеем в реалността на календарни различия между православните църкви. Минало е доста време, което усложнява рязкото им преодоляване.

    Врагът на спасението ни се е възползвал твърде умело от тази ситуация, като ни е внушил дух на разделение, а от друга страна е замъглил и объркал разсъдъка ни за добро и зло, за правдиво и неправедно, за изповедничество и отстъпление.

    Има един народен израз, който гласи: "Да счупим рогата на дявола!"

    Сега е добър повод за това. Докато църковните въпроси се решават на официално ниво, да не пропуснем случая да си окажем взаимна християнска любов, взаимно зачитане и послушание едни на други. Да проявим търпение и кротост в пълнотата на истинското Православие, а не на онова, което някои превърнаха в тесногръдо законничество. Да не превръщаме поместните обичаи в догмати, защото и това е грях.

    Така ще покажем по-добре и на инославните, че благодатта наистина е в каноничните поместни православни църкви, съставящи Едната свята, съборна и апостолска църква в света.