Днес сме максимално свободни в избора си на житейска позиция и път за себереализация, но и максимално затруднени от правото си на избор. Външните фактори - обществено мнение, предразсъдъци, традиции - за нас, като граждани на цивилизования свят отдавна не са пречка да бъдем себе си. Остава наистина да си отговорим на въпроса: кой всъщност съм аз. А това, оказва се, не е никак лесно.
В миналото сякаш всичко е било ясно: синът на аристократа е роден, за да бъде аристократ и всеки е наясно какво точно поведение изисква това; синът на селянина живее така, както са живели баща му и дедите му; синът на месаря, разбира се, е призван да бъде месар - ясно е какво положение заема в обществото, какво поведение изисква това, какви умения трябва да развива, как ще минават дните му... Е, все се намирал някой да кривне от правия път, но поне за всички е било ясно кой е „правият път”: на почтения, трудолюбив човек, който добре се грижи за семейството си, брани самоотвержено родината си, ходи редовно на църква и се старае да изпълнява предписанията на вярата си. Днес никой не счита родителите си за единствен и достоен пример за подражание, традициите са прекъснати, националните характеристики все повече се унифицират, а религията... О, религии има много и всички предлагат различни пътища. Тогава, как да разберем кой път да изберем, какви трябва да бъдем и как да живеем?
Бъди какъвто си -
това е девизът на нашето време и особено на младото поколение. Тази житейска философия ни съветва да се отпуснем, да не се съобразяваме с условностите, да се вслушваме в сърцето си, във вътрешния си глас - да бъдем себе си. Все по-разпространено става мнението, че щом нещо ти „идва отвътре”, то заслужава да бъде проявено, то е твоята същност, това си „ти”, а всичко, което ти пречи да изявяваш себе си, е зло и трябва да бъде преодолявано. Само това, което ти идва спонтанно „отвътре” е истинско и изразява твоята същност. Що се отнася до задръжките - те те правят фалшив, неистински, скаран със самия себе си. Това, към което се самопринуждаваш, не е твое, изкуствено е, значи няма стойност.
Призивите за изява на най-истинското, най-същностното в нас и за отхвърляне на подражателството, фалша, притворството и снобизма звучат логично, примамливо и всеки християнин с охота би се съгласил с тях. Да, Бог ни е сътворил различни, у всекиго е вложил различни дарби и тези дарби трябва да бъдат разкривани, развивани, изявявани за полза на всички ни и слава Божия. Знаем притчата за ленивия слуга, който вместо да умножи таланта, който господарят му дал, го заровил в земята (вж. Мат. 25:18). Но ако човек приеме за пътеводител в живота си своя „вътрешен глас”, често ще изпада в недоумение кое от многобройните си желания да следва, в кой от така често противоречивите си подтици да се вслушва, за да бъде себе си. Всички познаваме ситуации, в които сме раздвоени между две еднакво вътрешни, еднакво свои желания: искам да се излежавам сутрин до късно, но и да ходя редовно на църква; искам да се шляя по улиците, да си бъбря в кафенето с приятели, но същевременно искам и да бъда добър ученик, да продължа образованието си в елитно учебно заведение, да успея в живота... Искам да кажа на някого какво мисля за него, да си излея гнева, но не искам да го наранявам или да го превръщам в свой враг; искам да тръгна да пътувам по света, но същевременно не искам да загубя работата си; искам да си купя нещо „щуро”, но не искам да ощетя финансово семейството си... Примерите могат да бъдат безкрайно много. Всеки миг от нашия живот ни предоставя все нови и нови поводи за колебания между искам и ще ми се, между разумния стремеж и прищевките.
Тогава, колкото и ревностни привърженици на „Споко” културата да сме, стигаме до задънена улица. О, кей - казваме си, - но кой съм аз? Онзи ли, на когото му „идва отвътре” да се кара с хората, или онзи, който иска да има много приятели и да не огорчава близките си? Онзи ли, който не иска да се впряга много в учене, или онзи, който иска да знае, да може и да успее в живота? Онзи ли, на когото му се иска да измени, или онзи, който иска да остане верен? Как да постъпя, за да бъда максимално себе си? И в крайна сметка:
Как да бъда себе си, като не знам кой съм аз
Трябва да си признаем, че не е никак лесно да разберем отговора на този въпрос, ако съдим по това, какво ни се иска в този или онзи момент. Тези вътрешни подтици и желания са така противоречиви и едно друго отричащи се, че ако се водим по тях, няма да имаме свое лице, а животът ни ще бъде хаотичен, безцелен и празен. Ето защо си мисля, че за това кои сме ние и как трябва да живеем живота си е най-добре да съдим по това, какъв е нашият потенциал и какви в крайна сметка можем да бъдем. Това следва да определя и нашите трябва и нашите искам във всички случаи на вътрешно раздвояване и колебание.
В човека сякаш се борят две насочености: едната към личните прищевки, мързел и егоизъм, а другата - към Бога, доброто, градивното. И колкото и да е жалко да си го признаем, първата някак ни се удава по-леко, по естествено, по-спонтанно, а към втората все се налага да се самопринуждаваме. Коя от тези противоположни насоки е моят истински „аз” и коя ми е неприсъща и чужда? Коя да подкрепя и коя да отхвърля?
Библията ясно ни казва, че Бог е сътворил човека добър, склонен към доброто, целесъобразното, божественото. Това е същественото, първостепенното у човека. Деградивното, хаотичното, егоцентричното у човека е вторично, привнесено от греха. То е нещо, което трябва да бъде преодолявано, превъзмогвано чрез съзнателен волеви акт, чрез самопринуждаване.
Затова човекът е човек, когато се стреми към божественото начало, колкото и трудно да му се удава това, колкото и усилия и самопринуда да му струва. И не е човек, когато се отдалечава от Бога, колкото и отвътре да му идва.
Какво ни мотивира да полагаме тези усилия,
да избираме трудното пред лесното, самопринудата пред спонтанното?
Разбира се, не моментните ни настроения и прищевки, а винаги някаква ясно определена по-далечна цел. Именно стремежът към такава цел дава смисъл и насока на живота ни, а нас самите прави по-цялостни, организирани, съсредоточени и в крайна сметка със свое лице. И колкото по-висока е целта, към която се стремим, толкова по-смислен е животът ни и ние сме в по-голяма степен личности. Наясно ли сме какво искаме от себе си и живота си - безпроблемно ще преодоляваме множество „ще ми се”, които неизбежно ще ни изкушават, за да ни отклоняват от вече начертания ни път.
А коя е най-висшата цел, кой е пределът на човешките ни възможности? За християнина е ясно, Сам Господ го е казал: да бъдем съвършени, както е съвършен нашият Небесен Отец.

E-книги