Архимандрит Павел Стефанов

ТЕНГРИЗМЪТ НА ХАЗАРИТЕ И НЕГОВИТЕ ПРАБЪЛГАРСКИ ПАРАЛЕЛИ

Хазарите (евр. - kazarim, идиш - kazarn) доминират Източна Европа между VII и Х в. и играят изключителна роля за спиране на ислямското настъпление на Запад.[1] Неотдавна претърпя второ издание у нас известният “Хазарски речник” на Павич, който е опит за белетризация на основните проблеми, свързани с този уникален народ.[2] Въпреки твърденията на Артамонов, че хазарите и езикът им били изчезнали безследно от историческата сцена,[3] към края на 2001 г. те се появиха неочаквано в световните новини. Член на антиталибанската коалиция в Афганистан е Хезб-и-Уахдат (Партия на ислямското единство), която е коалиция от осем шиитски групировки, подкрепяни от Иран. В нея влизат главно етнически хазари с водач Карим Халили, които са 30% от 25-милионното население на страната.[4] Езикът им, който е близък на персийския, също е изследван.[5]

Особен научен интерес представлява религията на хазарите.[6] По всичко изглежда, че те, подобно на българите и сабирите, са от скито-угърски произход и са тюркизирани на по-късен етап от историята си. Еврейските легенди твърдят, че хазарите са потомци на изгубените 10 библейски колена. Според Кейбриджския аноним (писмото на Шехтер), писан през 948 или 949 г. от неизвестен хазарски автор в Константинопол, хазарките се омъжват за евреи, които напускат Армения и се заселват в Хазария.[7]

Преди да приемат главните монотеистични религии, хазарите изповядват тенгризъм и шаманизъм. Основният им бог е Тенгри (прабългарски вариант - Тангра), който олицетворява небето и владее над живота и съдбата на хората. Той дава мъдрост и власт на кагана и санкционира авторитета му.[8] Съпруга на Тенгри е покровителката на плодородието и детеродството Умай (в превод “плацента”), която олицетворява женското начало. Тази богиня представлява качествено развитие на персийския доброжелателен дух Хумай.[9] Неслучайно неин фетиш е лъкът и стрелите, които имат фалическа семантика.[10] Средният свят се олицетворява от възприеманите като единно божество близнаци Йер-Суб (‘земя-вода’), свързани с поклонение на земята, планините и реките.[11] Хтоничното царство се владее от божеството на войната и смъртта Ерклиг.

“Историята на кавказките албанци” от арменския писател Мовсес Дасхуранц описва как през 682 г. албанска християнска мисия начело с епископ Исраел покръства “страната на хуните” (хазарите), която се намира северно от Кавказ в земите на днешния Дагестан. Името на княза на хазарите е Алп Илутвер. Интересно е, че в местния пантеон образът на главното божество е разделен на две - антропоморфизирания Тенгри-хан с друго име Аспандеат (от перс. аspa ‘кон’; срв. Спентодат в иранския епос), който е представен като чудовищен исполин, и Куар (от перс. xwar ‘слънце’), който персонифицира слънцето и мълниите.[12] От други извори се знае, че хуните и древните уйгури почитат бога на мълниите, като принасят жертви на местата, където те падат.[13] Според Дасхуранц хазарските богослужебни места са дървени храмове с идоли.[14] На някогашната територия на Хазария са разкопани само два езически храма в Маяцкото селище и крепостта Хумар.[15] Сигурно е имало и други, но те не са запазени поради дървената си конструкция. Хазарите почитат и свещени гори, чиито вековни дървета символизират мощта на Тенгри. Вярва се, че който отчупи клонче от тях е заплашен от полудяване и смърт. На връщане от хазарската си мисия през 860-861 г. св. Кирил Философ премахва в кримския град Фула култ към дъб, който уж предизвиква дъжд и дава други блага. Той отвръща на магията с магия, като удря или по-скоро чука дървото 33 пъти и накрая го отсича (ЖК, ХІІ гл.).[16] Има данни и за грамадно обожествявано дърво в кавказкия град Ранхаз, на което всяка сряда се окачват плодове и се принасят жертви.[17]

В кастата на хазарските свещенослужители влизат жреци, шамани, магьосници и знахари. Жертвите се състоят от коне, които са свещени животни. С тяхната кръв се напръсква земята под дърветата, главите и кожите им се окачват по клоните, а труповете им се изгарят.[18] Култът към конете е общотюркски и е присъщ също на прабългарите, но поклонението на свещени дървета се дължи на фино-угърския субстрат на хазарите. Като номадски народ те се молят и на второстепенни божества на пътищата.[19]

Дасхуранц съобщава, че хазарите погребват мъртвите на “високи места” (по-близо до небето или Тенгри), където са изградени капища. Скръбта се проявява чрез плач и нараняване на бузите с нож. На Балканите от античността до късното Средновековие жените си дерат бузите с нокти, което е отразено в иконографията на сцената “Оплакване на Христос”.[20] Хазарските погребения се следват от дрънкане на звънци, биене на барабани, надбягвания с коне, двубои с мечове на голи до пояс мъже и еротични игри на младежите и девойките, които след това се сватосват от родителите.[21] Тук се съчетават трите нива на вечно възраждащото се митобитие: 1) соларно (конете като знак на слънцето); 2) земно (мечоборството до кръв като алюзия за дефлорация[22] и младежките любовни игри като обреди за възпроизводство и плодородие); 3) хтонично (шаманско прогонване на подземните духове онгони чрез биене на звънци и тъпани; смъртта като преход към живот в друга фаза). Описаните от епископ Исраел хазарски заупокойни обичаи намират близки паралели във фолклора на скитите, описан от Херодот, и са още едно потвърждение за техното общо иранско потекло.[23]

Археологията установява, че хазарските погребения се извършват предимно в катакомби, които наподобяват юрти. Отвъдният живот се схваща като продължение на земния.[24] Тюрките гузи от Х в., описани от Ахмад ибн Фадлан, изкопават на покойниците “гроб, подобен на дом” и им принасят в жертва коне.[25] Той твърди, че при кончина на някой виден волжски българин робите му се бичуват до кръв, което е паралел на хазарското нараняване с нож.[26] Ритуални звънци на шамани са намерени и в погребения от българските земи.[27] Сведенията на Дасхуранц се потвърждават от по-късни тюркски погребения на шамани, в които се поставя модел на фалос или лък със стрели.[28] Чрез тези сексуални символи на живота и размножението шаманите ознаменуват победата си над подземните духове на смъртта. При руските езически погребения избрана девойка, която се жертва за умрелия, се изнасилва от шестима мъже (профанно число), преди да бъде прободена с нож и удушена. Човекът, който запалва ладията с двата трупа е гол и пристъпва гърбом. Тази инверсия показва, че се извършва анти-обред.[29] През 921 г. хазарите споделят с Ибн Фадлан, че когато умре неженен младеж, неговите роднини го венчават посмъртно.[30] Погребалният репертоар на средноазиатските народи и даже на някои балкански народи като черногорците досега включва ритуален танц.[31] Реликтови имитации на погребални обичаи също се забелязват в народните игри на унгарците, които в продължение на векове съжителстват с хазарите и прабългарите.[32] Славянските народи също схващат погребението като венчание за смъртта, което е отразено в техния фолклор.[33]

След като си спечелва подкрепата на хазарските племенни вождове, епископ Исраел събаря олтарите на Тенгри и отсича дърветата, почитани от туземците. От тях той прави голям кръст, декориран с изображения на животни и кръстчета. Хазарският каган Алп Илутвер принуждава жреците да му предадат амулетите си, за които се вярва, че излъчват свърхестествена сила. Познати и на древните българи, тези аксесоари на суеверието са отречени в 79-я отговор на папа Николай I като “изобретение на бесовски хитрости”.[34] На намерените при разкопки хазарски амулети са представени слънце, птици, мишки, маски, змейове, онгони. Като амулети се използват и зъби на глигани, кучета и вълци.[35] Съдбата на хазарските жреци е трагична, защото Исраел заповядва те да бъдат изгорени на клада вероятно поради съпротивата им на новата религия. Този акт е замислен и изпълнен като екзекуция, но може би служителите на Тенгри го приветстват като върховно “пречистване” с обожествяваната от тях стихия на огъня.

Всяко шаманско “действо” се развива около свещения огън. Култовото отношение към огъня у хазарите се доказва и от археологически разкопки в Дагестан. Пепелта от огнищата не е изхвърляна, а събирана в специални ями в чертите на селищата, т. е. вътре в сакралното пространство, осветено от човешкото присъствие. При редица могилни погребения труповете са положени върху основа от въглени.[36] Пространното житие на св. Кирил Философ (гл. VІІІ) цитира признание на хазарски пратеници, че се молят на Тенгри, обърнати на изток. Следователно те почитат слънцето като негов символ.[37]

Хазарите прибягват до ритуално удушаване на своите остарели или провалени владетели, с което ги “изпращат” при Тенгри, за да му служат и да обезпечат благоденствие за живите. Този древен регицид е характерен за древните иранци, аварите, тюрките и волжските българи през доислямския им период.[38] Обредното цареубийство е отразено върху черниговския ритон - ценен паметник на хазарската торевтика от 60-те години на Х в.[39] Крайното сакрализиране на властта на кагана стига до апотеоз и е характерно за тюркската традиция, но е съвсем чуждо на юдейството, възприето от хазарската върхушка.[40] През 654 г., когато хазарите успяват да отразят арабската обсада на Беленджер, те запазват тялото на убития пълководец Абд-ар-Рахман в голяма делва, за да правят с него магии за дъжд и военна победа.[41] Личната сакрална ‘оренда’ на силния враг не се влияе от смъртта и дори може да се асимилира, какъвто е случаят с чашата на българския кан Крум, направена от черепа на император Никифор I Геник през 811 г.[42] Ослепяването на Владимир Расате от баща му Борис І е предназначено да неутрализира орендата, изразявана чрез очите (срв. вярата в уроки).

Съществуват и други податки за хазарския култ, чиято достоверност е трудно установима. Видният арабски историк ат-Табари (ок. 846-922) твърди, че хазарите извършват обреди и произнасят молитви за дъжд, което е естествено поведение на народ, обитаващ безводни степи.[43] Анонимната персийска хроника от ХІІ в. “Мугмал ат-тауарих” заявява, че хазарите практикуват кремация на покойниците вероятно под славянско влияние. Доста противоречиво е сведението на сирийския летописец Псевдо-Дионисий от Тел-Мар, вписано под годината 730-731, че хазарите почитат един Бог и са влъхви (т. е. зороастрийци). Монотеизмът е несъвместим със зороастризма, който е краен дуализъм. Приписването на зороастризъм на хазарите е невероятно, макар че някои зороастрийци са разселени в Северен Кавказ от персийците през VІ в. Брук предполага, че под “влъхви” сирийският хронист има предвид езичници, а не зороастрийци.[44] Под следващата година 731-732 Псевдо-Дионисий пише, че хазарите “не са съгласни, че има Бог на небето”. Вероятно той има предвид техните шамани, чието внимание е фокусирано върху подземния демоничен свят. Няма данни, че хазарите някога изповядват будизъм или манихейство.

През Х в. тюрките гузи при несправедливост или неприятност крещят, обърнати към небето: “Бир Тенгри!” ([Кълна се в] единия Бог!).[45] Българските лапидарни надписи на гръцки език преди покръстването също говорят за Теос (Бог) само в единствено число. В края на ХІХ в. качинските жреци в Сибир, които принасят жертви на Тенгри, не допускат на службите им да присъстват шамани и жени. Ако случайно попаднат там, те припадат, гърчат се и се запенват.[46] Този казус на границата между религия и патология по всяка вероятност се дължи на късна силна монотеизация на тенгризма, която обезсмисля и анахронизира шаманския спиритизъм. Конкретно в случая с България този процес обуславя сравнително безболезненото преминаване на прабългарското население към монотеизма на християнството ок. 865 г. Бунтът срещу кан Борис след покръстването е дело предимно на иноплеменните федерати, които пазят границите.