Така размишлява този, който вярва само в себе си и живее само за себе си. Аз ще кажа на такъв човек да, със смъртта всичко свършва, наистина, но за кучетата, за магаретата, за маймуните и всички други животни. Но ако ти наистина мислиш така, тогава е жалко за тебе, защото ти, който се считаш за всичко, че можеш всичко, се унижаваш, като сравняваш себе си с животните.
Първо: Ти се наричаш човек, а не животно. Съгласи се, че има разлика между тебе и животните. Човекът има душа, която е способна да размишлява. Тя има власт над доброто и злото, тази душа е безсмъртна. Животните нямат такава душа. Онова, което съставлява същността на човека, е неговата душа, защото чрез нея той общува с хората, чрез нея живее, вярва, обича, радва се.
Второ: Какво щеше да стане със света, ако твоето предположение беше вярно? Нямаше ли тогава той да се превърне в разбойническо сборище? И къде щяха да останат доброто и добродетелта, честността и всички човешки нравствени ценности, ако животът ни бе изпълнен само със зло, пороци, убийства и побоища? Защото, ако аз няма от какво да се боя, щом не вярвам в Бога, тогава защо да не се предавам необуздано на всички мои страсти, въпреки че с това ще оскърбявам моите близки? Аз ще се наслаждавам на живота колкото мога, а като дойде смъртта, ще поискам да оставя следа за себе си само с пищното си погребение.
Нещастни човече! Може ли да приемем, че гробната лопата затваря страниците на нашия живот? Така щеше да бъде, ако нямахме вярата в Бога Твореца и Създателя ни, ако нямахме душа, която ни е вдъхната от Бога, ако не беше дошъл на земята Спасителят и Изкупителят ни Синът Божий, Господ Иисус Христос, Който чрез смъртта и възкресението Си ни даде надежда за бъдещия живот.
И трябва да кажем, че целият свят въстава против невярващия. Няма нито един народ, дори и сред племената в Африка и Америка, които да не вярват в бъдещия живот. Доказателст во за това са повсеместните възпоменания за починалите, тяхното оплакване, полагането им в гробници с любимите предмети, издигането на паметници. А на какво се обосновава този всеобщ обичай, ако не на дълбокото, непреодолимо убеждение, че смъртта е само изменение на живота от тленен той става нетленен и вечен.
"Не плачете! казал на жената и децата си един умиращ благочестив човек. Моята любов към вас ще живее вечно. Аз чувствам, че като оставям земята, не се лишавам от бъдещия живот."
Такъв е гласът на съвестта, утешителният глас на истината, такова е тържественото обещание на християнската вяра. Тя ни учи, че земният живот е изпитание, което милосърдният Бог увенчава с вечно блаженство.
Вярата в безсмъртието на човешката душа, залог за която е възкресението на Спасителя и за която св. ап. Павел казва: "ако Христос не е възкръснал, суетна е вярата ни", ни подбужда да заслужим това блаженство вечния живот. Когато достигне до последния си час, християнинът с упование връчва душата си на Господа и заради Христовата саможертва и добрите си дела се сподобява с всегдашна радост и живот във вечното жилище на небесата.
20 юни 1995 г.
Благоевград