Отец Ангел Шопниколов, който предстои по Рож- дественските празници да навърши 96 години, е жива история на България и на Църквата ни. Роден е една година преди обявяването на Независимостта. В неговия живот виждаме как „голямата” история бурно се намесва в живота на човека и как в крайна сметка с Божията помощ той надживява и световни войни, и революции, и идеологии. Подобни незаслужено забравени личности са нашите най-ценни и истински живи съкровища, пратеници от други времена. Ако имаме очи и уши за духовната и житейска мъдрост, която те носят, ще можем сами да станем нейни носители и да я съхраним за идващите поколения.
Старият свещеник е запазил както бистрия си разум, така и паметта си за миналите събития. Той разказва:
„Роден съм на 26 декември 1907 г. в с. Костенец. Родът ми е от тука. Шопниколов се казвам. В незапомнено време дядо Никола дошъл от Шоплука и тук се задомва и оттам произхожда презимето. В моя род по бащина линия свещеници не е имало, а
по майчина линия аз съм седмият поред свещеник
Дядо ми по майчина линия се е казваше дядо поп Ангел. Тримата му синове са свещеници. Бащата на дядо поп Ангел се казва Йоан, но презимето им - Яковов.
Произхождам от много бедно семейство. Майка ми 1916-а година през войните почина. Аз останах на 8 години сирак. След като се завърна баща ми от войната, аз бях предаден в семейството на поп Ангел, стария поп Ангел. Там живеех. Баща ми заболя още от войните и почина през пролетта на 1923 г. И аз останах сирак съвсем. Още от малко дете съм все в черквата, прислугвах вътре в олтара на свещеника и се пълнеше черквата с народ почти всеки празник.
Най-малкият вуйчо работеше в Св. Синод. И аз в 1925 г. постъпих в свещеническото училище в Черепишкия манастир. Четиригодишен беше курсът. Карах две години. Средства няма. Продавахме някои работи. Свърших втората година. Няма средства. Вуйчо ми бяха го превели в Бачковския манастир в свещеническото училище счетовдител. И някак тъй чрез ректора, чрез игумена издейства и ме приеха за манастирски издръженик. Последните две години учих в Бачковския манастир и завърших в 1929 година. Игумен в Бачково тогава беше дядо Никодим. Ректор беше дядо Антим Шивачев. Никодим беше особен характер. Не говореше много. Беше много строг като монах. Той после ме венча. Аз съм се венчал в Бачковския манастир. След като завърших училището, веднага се венчах.
В 1930 година се ръкоположих. Жена ми е от с. Костенец. Много добра съпруга. Доволен съм много от живота си с нея... Ръкоположих се за село Ветрен дол, Пазарджишка околия. Ръкоположи ме дядо Харитон. Черквата беше пострадала от земетресението 1928 г. Поправих я...”
Отец Ангел служи във Ветрен дол 12 години. Условията са трудни. Нямат жилище. Само през първата година сменят 4 квартири. Налага се свещеникът и съпругата му да работят земеделска работа, за да съберат пари за къща. Идва Втората световна война. През 1942 г. Плов-дивският митрополит (бъдещият патриарх) Кирил го командирова в т. нар. Маронийска епархия, в гр. Ксанти в Беломорието.
„Той беше изпратил там, в Маронийска епархия, да служи временно дядо Горазд. И Горазд ме изпраща. Тогава беше злободневен въпросът за капитан Петко войвода по тия времена. Ще отидете, казва, в родното село на капитан Петко войвода. А то е близко до Дедеагач. Съобщиха, че починал гръцкият свещеник в Доган Хисар. И аз отидох в селото. Случайно тогава беше дошъл и писателят Николай Хайтов с една група, с него там се запознах. Сам аз погребах тоя гръцки свещеник. Погребаха го интересно, самите гърци поискаха това. Направен стол. И той седнал в стола. Трупът, както е вързан на стола, така го погребаха. Поставиха му една покривка върху него и нахвърлиха пръстта. Без сандък, без нищо. Седнал. Така погребвали свещениците, гръцките.”
След като се връща от командировката в Беломорието, о. Ангел има неприятности в с. Ветрен дол и моли митрополит Кирил да го премести другаде. Владиката го премества в Ксанти, където свещеникът служи от пролетта на 1943 г. до 9-и септември 1944 г., след което се връща в България. Част от това време той прекарва на остров Самотраки.
Докато е бил в Беломорието, в района на с. Ветрен дол има убити партизани и ятаци. Скоро след връщането си в родния край о. Ангел е арестуван по скалъпено обвинение за връзка с този случай. Закаран е в околийското управление, където е затворен.
„В затвора беше ужас. Биеха всяка нощ. И ни местеха от една килия в друга. И там пак същия ужас видях. Един от пазарджишките села - бит, бит много. И докараха го, и той почина...”
Отец Ангел също е бит преди извозването им за Пловдив.
„Един бой здрав. Наложиха ме хубаво. И веднага на камиона - качвайте се всички свещеници! Опитвам се и аз да се кача. Не мога да се кача. Пребит...
И в Пловдив ни закараха в един затвор... Аз пребит, не мога да мърдам. Другите весели така, отиват, водица си пият. Аз - изгорял за вода, но добре, че не съм пил вода. Щял съм да умра още там от боя...”
Арестуваните свещеници прекарват зимата в подворието на Митрополията в Пловдив. Тъй като обвинението няма никакви доказателства, преравят цялата архива в с. Ветрен дол, за да намерят компрометиращи факти, но не намират нищо.
През пролетта на 1945 г. се провеждат процесите.
„Първият процес мина, при който процес са избити много. Говореше се после, че сто и няколко души са били подсъдими. Над 60 души избити...
Вторият процес се насрочи за нас. Април или март е било. В селото бяха арестувани няколко души. Всички ги пуснаха до един. Само аз задържан. Втори път пак ме биха да призная. Е, аз им казах, че не знам нищо. А аз дори не съм бил в селото. Аз съм си бил на Ксанти, когато е ставало откриването на тия ятаци...”
Осъден е на 15 години строг тъмничен затвор, двадесет години лишаване от граждански права и 300 000 лв. глоба. Вземат всичките му спестявания за къща - към 100 000 тогавашни лева. Останалата сума му удържат още дълги години. Освен първоначалното разкарване по затворите през 1944-45 г. лежи още две години в Пазарджишкия затвор, след което е помилван и пуснат.
Връща се в Костенец. След няколко месеца се среща с митрополит Кирил и му заявява, че след като е съден, вече не може да бъде свещеник. „Не, казва дядо Кирил,
ти ще бъдеш само свещеник!”
Назначен е за енорийски свещеник в с. Калугерово, където прекарва 5 години, от тях 3 години без заплата...
През това време старият свещеник в с. Костенец се пенсионира и о. Ангел е преместен в родното си село и поставен за председател на храмовото настоятелство.
Кулминацията в тогавашната му църковно-обществена дейност е на 2 юни 1957 г., когато се чества 100-годишнината от построяването на храма „Св. архангел Михаил” в Костенец. В празненството участва лично патриарх Кирил, а също така и десетки свещеници от Пазарджишко и Самоковско.
Отец Ангел Шопниколов продължава да служи в с. Костенец и околните села до дълбока старост. Допреди 2-3 години е ходил на църква. Макар че живее с мизерна пенсия, той не се оплаква, сега за него се грижи една от дъщерите му. Повече му тежи, че все още не е формално реабилитиран.
„И съм доволен сега. Доволен съм от живота... В целия мой живот е Божията намеса! Аз да не съм жив сега!”
Още много може да ни разкаже старият свещеник и още много може да ни бъде полезен. Не толкова като източник на „информация”, колкото като насъщна духовна мъдрост, която е над всяка информация и при която дори „грешките” се превръщат в откровения. Питам го какво е за него Православието. Отговаря тихо:
„Първославие... Изпървославие...
Първо е славено чрез Първославието християнството
Всички останали и протестанти и католици... Първо-славието то е първо... първо.”
Още много може и трябва и ние да направим за този многозаслужил свещеник - т. е. чрез него пак за нас. Уговарям го да подготвим подобаващо честване на неговата 100-годишнина.
„Не ме разсмивай, казва, та аз всеки ден Го чакам!”

E-книги