СЪВРЕМЕННО БОГОСЛОВИЕ

         Трудно е  да се даде точно и твърдо определение за разкола или схизмата (правя разлика между “богословско определение” и простото “каноническо описание”). Защото разколът в Църквата винаги е нещо противоречиво и противоестествено, парадокс и загадка. Тъй като Църквата е единство. И цялото й битие е в това единство и единение, за Христа и в Христа. “Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло” (1Кор. 12:13). И първоначалния образ на това единство е Троичното Единосъщие. Мярката  на това единство е съборността, когато индивидуалната непроницаемостт на съзнанията се смекчава и даже се заличава в съвършеното единомислие и единодушие, и множеството вярващи имат едно сърце и една душа (срв. Деян. 4:32).

        Разколът, точно обратно, е уединение, обособяване, загуба и отрицание на съборността. Духът на разкола е точната противоположност на църковността... Въпросът за природата и смисъла на църковните разделения и разколи е бил поставян с цялата си острота  в известните кръщелни спорове през ІІІ в. И св. Киприян Картагенски с непоколебима последователност развива тогава учението за съвършената безблагодатност на всеки разкол , и то именно като разкол. Целият смисъл и логическа основа на неговите разсъждения са концентрирани в убеждението, че тайнствата са установени в Църквата. Това означава, че се извършват само в Църквата и могат да се извършват само в общението и съборността. И затова всяко нарушение на съборността и единството води до излизане извън оградата в едно решително “вън”.

        Всяка схизма според св. Киприян е излизане от Църквата, от тази свещена и света земя, от единственото място, където струи кръщелният извор, източникът на спасителната вода. Учението на св. Киприян за безблагодатността на разколите е само обратната страна на неговото учение за единството и съборността.

        […] В своето сакраментално или мистично битие Църквата преминава отвъд  каноническите мерки. Затова каноническият разрив все още не означава  веднага мистическо опустошение и оскъдняване. Всичко, което св. Киприян е казал за единството на Църквата и Тайнството, може и трябва да бъде прието.  Но не следва заедно с това да се очертава последният контур на църковното тяло само по каноничните точки.

        И тук възниква общият въпрос и съмнение. Подлежат ли каноническите правила и действия на богословско обобщение? Може ли зад тях да стоят богословски или догматически мотиви и основания? Или те са формулирани по-скоро само по пастирско усмотрение и снизхождение? Не следва ли да се разбира каноническият начин на действие като снизходително премълчаване на безблагодатността, а не като признаване на реалността или значимостта на схизматичните свещенодействия? И затова едва ли е уместно да се привеждат канонически факти за богословска аргументация. Това възражение е свързано с теорията за т. нар. “икономия”. В обикновената църковна употреба oikonomia е многозначителен термин. В най-широк смисъл “икономия” обхваща и означава цялото дело на спасението (срв. Кол. 1:25; Еф. 1:10). В езика на каноните “икономия” не е станала термин.  Това е по-скоро описателна дума, някаква обща характеристика: “икономията” се противопоставя на “акривията”, като някакво смекчаване на църковната дисциплина като “извеждане” или изключение от “строгото право” или от общото правило. И движещият мотив на “икономията” е именно “филантропията”(любовта към човека, бел. прев), пастирската преценка, педагогическата мярка.

        “Икономията” е по-скоро педагогически принцип, отколкото канонически. “Икономията” е пастирски коректив на каноническото съзнание. И да прилага “икономия” може и е длъжен всеки отделен пастир в своята енория, а още повече епископът и съборът на  епископите. Защото “икономията” е пастирство и пастирството е “икономия”... В това е цялата сила и жизненост на “икономийния” принцип. Но в това е и неговата ограниченост. Не всеки въпрос може да бъде поставен и решен в реда на “икономията”... И се пита: Може ли да се постави въпросът за разколниците и еретиците като въпрос само на “икономията”?

        Разбира се, тъй като става дума за придобиване на заблудените души за съборната истина, за методите на привеждане “в разума на истината”, цялото това действие трябва да бъде “икономийното”, т. е. пастирско, съразпващо се, изпълнено с любов. Полага се да бъдат оставени деветдесет и девет и да се търси заблудената овца. Но именно заради това се изисква пълна искреност и прямота. И не само в областта на догматите е необходима недвусмислена точност, строгост и яснота, т.е. именно “акривия”, защото как иначе ще се постигне единомислие. Затова и въпросът за свещенодействията на разколниците и еретиците трябва да бъде поставен и обсъждан в реда на най-строга “акривия” (пряко прилагане на църковния канон без снизхождение).

        [...] В тайнствата на схизматиците се запазва същността на тайнството. Но тези тайнства са недействени по силата на самия разкол, заради отделянето. Защото в разкола и разделението  изчезва любовта, а извън любовта спасението е невъзможно... В спасението има две страни: обективното действие на благодатта и субективния подвиг или верността.

        В разкола все още диша Св. Дух. Но в упорството и немощта на схизмата изцеление не се получава. Би било неправилно да се каже, че в схизматическите свещенодействия изобщо нищо не се извършва, защото ако признаем в тях празните действия и думи, които са лишени от благодат, по този начин те ще се окажат не само празни, но и се превръщат в едни вид профанация. Ако тайнствата на схизматиците не са същността на тайнствата, то те са кощунствена карикатура. И тогава не е възможно нито “икономическо” премълчаване, нито “икономическо” покритие на греха.

        Протойерей Георги ФЛОРОВСКИ

        Из “О границах Церкви”