Като всяка религиозна общност и Православната църква притежава свои празници, имащи голяма вероучителна и нравствена стойност. Мнозина обаче допускат основна грешка, като забравят, че сегашният празничен календар се е оформил постепенно с течение на времето и го пренасят автоматично в епохата на апостолите, смятайки, че те са празнували същите празници по същото време и начин.

        Как всъщност са възникнали християнските празници?

        Първоначално до IV в. християните чествали само един празник ­ Възкресение Христово (Пасха) и неделния ден, представляващ ежеседмично възпоменание на Христовото възкресение. Но дори и той бил празнуван по различен начин от всяка поместна църква. Малоазийските църкви го чествали на 14 нисан подобно на евреите, независимо в кой ден от седмицата се падал. Александрийската, Йерусалимската и Римската църква го отбелязвали винаги в първия неделен ден след пролетното равноденствие, макар че имало между тях различия в датата, приемана за пролетно равноденствие и оттам и в пасхалния ден. Под празнуване на неделния ден до IV в. трябва да разбираме евхаристийно честване на деня, а не че той бил почивен ден, подобно на еврейската събота. Първи император Константин Велики със закон от 7 март 321 г. наредил празничната почивка на “деня на слънцето”, в който войниците и съдилищата почивали, за да могат християните да вземат участие в празничното богослужение

 

През IV в. възникнал така нареченият празник Епифания (Явяване) т. е. явяването на Божия Син в плът. Това бил празник, честващ както Рождество Христово, така и Богоявление. Той се празнувал на 6 януари, но не бил нито едното, нито другото в днешнsия смисъл на двата празника.

        Около 330 г. Римската църква учредила празника Рождество Христово. За дата на новия празник е приет 25 декември, тъй като това е денят на зимното слънцестоене, в който из цялата Римска империя се чествал езическият празник Раждане на непобедимото слънце. На Изток въвеждането на Рождество Христово станало постепенно: Антиохия и Кесария Кападокийска ­ около 376 г., Йерусалим ­ около 431 г., а след тях и останалите църкви, освен Арменската, която до днес продължава да празнува празника на Богоявяванията (Рождество и Кръщение) на 6 януари. То обаче първоначално предизвикало силно недоволство и съпротива от страна на вярващите. Цели 9 години храмовете на този празник останали празни, християните не искали да го приемат, тъй като го считали за нововъведение. Напразно дори великият проповедник св. Йоан Златоуст се мъчил да доказва несъстоятелността на това твърдение ­ вярващите не искали и да чуят! Едва на 9-ата година те дошли на богослужение и св. Йоан произнесъл своето знаменито слово за Рождество Христово, от което черпим сведения за тези събития.

        След преместването на празника Рождество Христово на 25 декември, Църквата продължила да чества на 6 януари само празника Богоявление. Вероятно православните християни, за да противопоставят своето учение за Христовото кръщение на гностическото в Египет, започнали да празнуват празника Богоявление в противовес на гностическия празник на Христовото кръщение, в основата на който стоял древноегипетският празник в чест на разливането на река Нил. Древните египтяни смятали прииждащите червеникави води на Нил за свещени и божествени, а цвета им за чудо на божествата. В действителност той се дължал на червените железни терени на Етиопия. Култът започвал в навечерието на празненството с бдение, на което всеки египтянин държал запалена факла, поради това се наричал Празник на светлината. При изгрев слънце жреците и народът тръгвали от светилището към реката, като носели статуята на Нил. На самия бряг жреците произнасяли молитви, хвърляли в реката приношения, измервали нивото на водите, черпели свещена вода и я раздавали на народа за освещаване. Православната църква запазила голяма част от древноегипетския празник ­ неговото име “Празник на светлината” (на славянски Просвещение) и народните обреди извършвани на този ден ­ но ги изпълнила с християнско съдържание

        През IV-V в. чрез изчисления въз основа на вече съществуващите празници Възкресение Христово и Рождество Христово били въведени празниците Възнесение Господне, Петдесетница и Обрезание Господне (1 януари), а празникът Сретение Господне (2 февруари) възникнал по същото време на Запад, но на Изток бил въведен едва от император Юстиниан Велики (527-565). Преображение Господне (6 август) пък е празник учреден в Палестина между V и VII в. и е свързан с обновлението на храма “Св. Преображение”, изграден от св. Елена на планината Тавор. Първото свидетелство за съществуването на празника Благовещение (25 март) е от VII в., но някои учени предполагат, че е възникнал още през VI в. в Мала Азия. Православната църква има и пет празника в чест на св. Кръст Господен. Най-почитаният от тях е Въздвижение на честния и животворящ Кръст (14 септември). Преданието го свързва с намирането на св. Кръст от св. царица Елена. Но фактът, че този празник съвпада с датата на обновлението на храма “Св. Възкресение” в Йерусалим, доказва извършването му именно тогава, а и на този ден се бил събрал също много народ.

        До тук изброените празници са посветени на отделни събития от живота на Господ Иисус Христос и затова са наречени Господски. Освен Господски празници православният календар съдържа и празници в чест на отделни светии, т. нар. светийски празници. Първоначално християните почитали като светии само мъчениците, но постепенно започнали да прославят като такива и хората, пострадали за вярата без да пролеят кръвта си ­ изповедниците. След победата на християнството Църквата причислила към светиите и някои праведни аскети, йерарси, миряни, старозаветните пророци и ангелите. Светийските празници първоначално имали местен характер, впоследствие обаче почитта към някои от тях се разпространила сред всички вярващи. От светийските празници най-почитани са Богородичните празници, т. е. тези, които са посветени на Божията Майка.

        В началото на V в. в Йерусалим е установен празникът Успение Богородично (15 август), където в Гетсимания се сочел от християните гробът на Светата Дева. Император Маврикий (582-602) построил храм над този гроб и въвел празника в Константинопол. Отново в Йерусалим в периода V-VI в. бил учреден празникът Рождество Богородично (8 септември). Темата на празника е взета от апокрифа “Протоевангелие на Яков”. Пак под влияние на същия апокриф към VII в. е въведен празникът Въведение Богородично (21 ноември). Император Лъв Мъдри (886-911) установил празника Покров на Пресвета Богородица (1 октомври) в памет на явяването на св. Богородица на преподобни Андрей и ученика му Епифаний. Катомярка против зародилото се на Запад учение за непорочното зачатие на Пресвета Богородица е учреден през VIII в. празникът Зачатие на св. Анна (9 декември).

        От посочените данни ясно се вижда, че християнските празници са се появили, развили и оформили постепенно през 2000-годишното съществуване на Православната църква. Много от тях съвпадат по време със съществуващи от древност езически празници, чествани преди появата на християнството. Факт е, че голяма част от обредите, обичаите и традициите не само на народа, но и на Църквата, самите църковни разпоредби и постановления на Типика са заимствани от езическата религия и култура или са възникнали по чисто практически съображения. В основата на някои християнски празници пък стоят апокрифни разкази и произведения, които никога не са били приемани за автентични и достоверни официално от Православната църква. Но също така е вярно, че Църквата ги е превърнала в християнски, влагайки в тях своето учение. Така например изображението на Орфей на езичниците е говорело за митичния герой, а на първите християни е напомняло за Добрия пастир ­ Христос. Там, където не се е заличил чисто езическият контекст на даден обред и традиция, ние сме длъжни да го променяме, като невинаги се налага премахването му ­ достатъчно е да се промени влаганото в него съдържание. А що се касае до възникналите на апокрифна основа празници, при тях е нужно да се отстранява апокрифното им съдържание, като бъде заменяно с библейско.

        Нека не забравяме, че ние не можем да избягаме от времето, в което живеем и че нашият век никога няма да стане апостолският. Със светите апостоли и първите християни можем да бъдем единни само по вяра и дух, но не и по обреди, традиции, разпоредби или празници.