Богословие

Сърцевината на човека


След любовта има един друг „термин”, произхождащ от духовните понятия, с който светът злоупотребява - сърцето.
Всички с подозрителна лекота и по всякакви поводи говорим за сърцето.
Училищните скамейки са издраскани със сърца - признание в дълбоки чувства. Или не чак толкова дълбоки... В реклами и опаковки сърцето щедро се прилага като декоративен мотив, но и като емоционално послание. Сърца ще видим през зимата, начертани с пръст по запотените стъкла в градския транспорт.
И детските книжки са изпъстрени със сърчица. Признак, че големите гледат инфантилно на това понятие.
Някои религиозни също използват сърцето като символ, почти догматизиран: говори се за „сърцето на Иисус”. Срещат се в изобилие изображения на Христа със сияещо сърце на гърдите. Често пъти то е в един твърде натуралистичен вид, близък до анатомична рисунка.
И атеистите използваха сърцето като романтичен образ на (безсмислена) всеотдайност.
Задаваме ли си сериозно въпроса: какво е сърцето в духовността на човека?
Ако си го задавахме по-често, по-рядко бихме си служили така безотговорно с това дълбоко понятие.
В Свещеното Писание на много места се говори за сърцето, но по начин, който ни се вижда странен поради нашето неведение. Например, сърцето там може да бъде място за помисли: „От сърцето на човека излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, любодеяния, кражби, лъжесвидетелства, лъжеучения” (Мат. 15:19). Все прояви, които ние обикновено считаме за произлезли по-скоро от разсъдъка, отколкото от сърцето.
Божествените слова ни учат, че сърцето е и място, където човекът беседва със себе си, при това не само духовно извисеният, но и нечестивият: „Рече безумец в сърце си” (Пс. 13:1). А в 50-и псалом св. цар Давид се моли: „Сърце чисто създай в мене, Боже”. Сърце, а не интелект, не ум човешки! И по-нататък: „Сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”.
„Блаженствата” провъзгласяват, че чистите по сърце ще видят Бога (вж. Мат. 5:8) - каква по-голяма награда?
Но никъде Писанията не изтъкват като нещо особено важно и заслужаващо внимание онова, което светът цени - че сърцето е символ на емоционалния ни живот; източник на преживяванията и вълненията ни, които ние толкова обичаме в себе си.
Какво е това сърце, живо и загадъчно, така отговорно за духовния живот на човека, така изменчиво и така решаващо за спасението ни?
Преди всичко, след като видяхме как думата е девалвирала в езика ни, би трябвало да се опитаме да излезем от клишето. Може би днес не сърце, а сърцевина е понятието, което ще ни даде повече яснота.
Духовното сърце е всъщност онази дълбока, клоняща към безкрайност сърцевина на човека, в която намират своето единство двете начала на нашата същност: безплътното и телесното. Няма нито само телесен, нито само душевен човек. В първия случай той би бил животно, във втория - ангел. Но дори след смъртта безсмъртната душа остава само временно - и тук е драматизмът на смъртта - без своето тленно тяло. Но и то не изчезва съвсем, а само остава „посято” в земните недра, за да се яви един ден като нов плод новото тяло, което ще получим при всеобщото възкресение.
Но и сега, във временния живот, човекът заема уникално място в Божието мироздание както сред видимите, така и сред невидимите твари. И още тук, на земята, той притежава онази цялост на тяло и дух, която в Божието царство ще бъде запечатана с печата на вечността и нетлението.
Човекът е най-прекрасното единство на нисшата сложност на материята и висшата простота на безсмъртната душа, просветлена от божествените светлини.
Ако плътското сърце е сърцевината на телесната ни природа, а сърце на човешката душа е изворът на живителната сила на Светия Дух („Святым Духом всяка душа живится” - из „Степенни” на празничното бдение), то духовното сърце е онова тайнствено място, където двете се срещат в едно цяло.
Тук трябва да изтъкнем, че плътското сърце има все пак своето значение като анатомичен и физиологичен център на телесната ни природа. Всеки би трябвало да изживее възторга от първите ехографски изображения на ембриона в майчината утроба. Те показват едно сърце, започващо да пулсира - първия орган, около който се формира целият бъдещ човек.
Но кой е видял някога изображение от сърцевината на безсмъртната човешка душа? Кой е успял да регистрира тайнствения извор, от който Светият Дух я подхранва с живот? Никой. Затова би било кощунствено да търсим в анатомията със схоластическа педантичност да „локализираме” духовното сърце. Затова зрителните наблюдения, чувствените представи, трябва да бъдат продължени съзерцателно...
Съзерцанието на сърцето като телесен център е само първият етап. То е само телесният праг, зад който се открива една духовна, невидима и труднопознаваема бездна. Съзерцателното пътуване към нашата същинска сърцевина оттук едва започва. (Само за материалиста тук е краят...)
Всъщност чрез Своето Въплъщение Богочовекът Христос проправя път през бурените на греха към духовното сърце на човека. От Адам до Христа този път е изгубен. Сърцето на падналия човек остава плътско, тленно и откъснато от единството с безсмъртната ни духовна същност. Следователно то остава отчуждено и от Бога. Отчуждение, което наричаме ад.
Възприел без остатък нашата природа (с изключение на греха), Христос още преди Своята спасителна смърт на Кръста слиза в ада на човешкото сърце. И със самото Си присъствие там, го побеждава, защото не може повече да има ад там, където присъства Бог.
Адът е в разрива. Сърдечният разрив между плътското ни сърце и сърцевината на нашата най-дълбока същност като създания Божии, извикани за живот, не за смърт.
Боговъплъщението за нас е спасително, защото Христос не просто идва сред човеците, Той слиза в най-съкровената дълбочина на човека. Идва не просто да „поживее” с нас, но идва да се раздаде, да се раздаде без остатък, докато всеки, който желае, не приеме Христа в себе си: „Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Йоан 6:53).
Но къде приемаме Христа? В ума, в крайниците си, в стомаха? Не, ние Го приемаме в сърцето, което ще рече в цялото си същество, във всяка клетка на тялото и всяка фибра на душата. А това тайнствено прави духовно и тялото ни, духовна и душата; прави ги причастни на нетлението, пригодни за вечен живот в Бога.
Виждаме, че сърцето тук означава не някакво място в човека, а целия човек като място, в което обитава Христос!
Чрез това евхаристийно разбиране за сърцето научаваме, че и духовният живот на човека не е някъде извън него, в някакви енергийни полета, аури и лъчения, както е според окултизма и езотеричните схващания. Точно обратното, духовният живот е навътре, изцяло навътре в човешката ни същност.
Благодатта съответно, не се индуцира като електрошок през слепоочията, темето или някакво измислено „трето духовно око” на челото, както сме слушали да си измислят разни източни мистици. Точно обратното, нетварните божествени енергии невидимо бликат в сърцето. Те проникват отвътре цялото ни същество, като цялостно го очистват и оживяват.
Това е обрязването, „що е в сърцето, по дух, а не по буква”, за което говори св. апостол Павел (Рим. 2:29).
Но дълбочината и истинското състояние на духовния ни живот е достъпно и изцяло познаваемо само за Сърцеведеца Бог.


Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
         Свещ. Ангел ВЕЛИЧКОВ         

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!