„Помнете вашите наставници... подражавайте на вярата им.”
(Евр. 13:7)

На 6 октомври 2003 г. се навършиха сто години от рождението на именития български професор-богослов д-р Илия Цоневски. Това е подходящ повод да си припомним страници от живота и научното творчество на известния и обичан от всички, които го познаваха, наш професор.
Бих могъл да напиша много за проф. Ил. Цоневски, защото не само съм негов студент, но и приемник по катедра. Все пак ще бъда кратък, защото за тези, които са негови ученици от Софийската духовна семинария или студенти от Богословския факултет-Духовна академия, няма да кажа нещо ново. За тези пък, които не го познават, подробностите няма да представляват интерес. Написаното тук адресирам преди всичко към сегашните студенти-богослови, които са чели и четат неговите богословски трудове, за да знаят нещо повече за жизнения път на техния автор. Така се осъществява връзката между миналото и настоящето на Богословския факултет. Може би част от написаното по-надолу няма да се приеме еднозначно от студентите, защото те като ново поколение имат други измерения за живота днес. Но не бива да забравяме, че наред с новото остават като неизменни редица житейски и по-конкретно християнски ценности, които съпътстват човечеството през всички векове и определят нравствения му облик.
Троянският Балкан е дал плеяда творци във всички области на живота. Между тях с достойнство се вписва и името на проф. д-р Илия К. Цоневски.
Роден на 6 октомври 1903 г. в с. Ново село, Троянско, усетил отрано полъха на Балкана; слушал легендарни повести за хайдути и за възрожденски църковни дейци; посещавал редовно не само богослужението в енорийския храм, но и близката манастирска обител, юношата Илия, подкрепян и от небесния си покровител, насочил стъпките си към Софийската духовна семинария (1919-1925), а след това и към открития наскоро (1923 г.) Богословски факултет (1925-1929) в София.
Оценен по достойнство от висшата ни църковна управа, веднага след завършване на факултета е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария (1929-1934), а след това за редовен учител в същата (1934-1942), което тогава е голяма чест за всеки млад богослов.
Междувременно е на специализация по богословие и философия в Берлин и Марбург, Германия (1937-1939). Завършил философия при Марбургския университет. Защитил дисертация на тема „Учението на Алексей Степанович Хомяков за Църквата”. На 5 август 1939 г. положил успешно докторски изпит там и получил научната степен „доктор на философските науки”.
Завърнал се в България със солидни богословски и философски познания, той напълно заслужено е назначен (след надлежен конкурсен изпит) за хоноруван доцент по Патрология при катедрата по Догматическо богословие, Инославни изповедания и Патрология в Богословския факултет в София (1940 г.). Занизват се години на плавно научно израстване и утвърждаване: редовен доцент (1942 г.); извънреден професор (1945 г.) и редовен професор по същата дисциплина и при същата катедра (1952 г.).
Декан е на Богословския факултет през учебните 1948-1949 и 1949-1950 години. С указ № 25 от 8 юли 1950 г. на тогавашното Народно събрание Богословският факултет е отделен от Софийския университет и преобразуван в Духовна академия под ведомството на Българската православна църква. За и.д. ректор е назначен тогавашният декан проф. д-р Ил. Цоневски. На тази длъжност той остава до края на 1953 г.
Петте години (1948-1953) на проф. д-р Ил. Цоневски като декан и ректор съвпадат с най-тежкия период от историята на висшето ни духовно училище. Той беше под непрекъснат натиск от тогавашната Дирекция на вероизповеданията. От него се искаше да изключва неудобни за властта студенти, да предлага за отстраняване „провинили се” преди 9 септември 1944 г. професори и асистенти, да се правят промени в учебните програми и планове. Като съвременник на тези събития (като студент, а след това аспирант и асистент), мога с чиста съвест да кажа, че проф. Ил. Цоневски устоя докрай на тези тежки изпитания. С риск за себе си той запази ръководеното от него учебно заведение и не допусна изключване на студенти или отстраняване на преподаватели, макар че това струваше много скъпо на неговото здраве. Той получи диабет, а по-късно и болестта на Паркинсон.
За него нямаше празници. Всички дни бяха работни. На работното си място през тези години той беше от ранна утрин до късна вечер, но никога не се оплакваше от тежкото си бреме. Като аспирант по Догматическо богословие, Инославни изповедания и Патрология бях в по-близък контакт с двамата професори Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски. И двамата споделяха с мене редица преживявания и случки. Веднъж проф. Цоневски ми каза, че от всичко най-много му тежи това, че не може да вижда децата си будни. „Когато сутрин излизам от къщи, те още спят. Когато се върна вечер, те вече са заспали” - каза с болка в душата. При друг случай на откровен разговор сподели следното: от Дирекцията по вероизповеданията му поискали да им даде поверителен списък с имената на професори и асистенти, които са били Хумболтови стипендианти в Германия. Той направил такъв списък, но на първо място поставил своето име, защото е бил такъв стипендиант. Когато занесъл списъка в дирекцията, директорът Павел Тагаров поискал той да заличи своето име, на което отговорил, че не може да направи това, защото няма да бъде обективен. Тагаров нервно му казал: „Вземете си списъка и си идете, защото като стои и вашето име в списъка, а сте ректор на Академията, ние не можем да предприемем никакви мерки срещу другите”. Това той ми сподели с видимо задоволство.
Като декан и ректор нямаше случай да не приеме и изслуша студент и да не направи всичко, за да му помогне. Въпреки тежкия и на моменти непосилен товар, който той носеше с крехката си физика и понякога биваше изнервен до-край, той никога и на никого не повишаваше тон, нито злословеше по адрес на някого.
Силата, с която понасяше всички трудности и изпитания, беше в неговата дълбока, искрена и чиста християнска вяра. Богословският му разум също беше обвеян и пропит от тази вяра. Животът и творчеството на светите отци, учители и писатели, които бяха главен предмет на научно-богословските му изследвания, го вдъхновяваха, импулсираха и стимулираха. Той се стремеше да им подражава в личния си живот, и не само се стремеше, но и успяваше. Беше наистина „правило вери и образ кротости”.
Проф. Ил. Цоневски написа поредица от монографии, студии и статии за отделни свети отци, учители и писатели. Отдели внимание и на въпроси от междуцърковен характер. Като член на Междуправославната богословска комисия за диалог със Старокатолическата църква даде своя ценен принос за преодоляване на догматическите различия между православни и старокатолици. Завършек на неговото научно-богословско творчество е курсът му по Патрология, издаден от Св. Синод през 1986 г. Този негов труд синтезира цялостната му дейност в областта на светоотеческото богословие. Той е ценно помагало преди всичко за студентите-богослови, но удовлетворява и други, които искат да надзърнат и да почерпят от богатата светоотеческа духовна съкровищница.
Ние, тогавашните студенти, уважавахме, обичахме и ценяхме нашите професори, доценти, асистенти и преподаватели. Не се интересувахме от личния им живот. Възхищавахме се на техните колегиални взаимоотношения. (Когато е имало между тях нещо неколегиално, то е оставало само помежду им. Също така няма случай преподавател да е говорил пред студенти срещу свой колега.) Не пресилено, а съвсем обективно ще кажа, че от всички най-силно обичахме проф. Цоневски. Погледът му излъчваше топлота, доброта и сърдечност, а цялостният му живот беше достоен пример за подражание.
При завършека на земния му жизнен път (15 август 1992 г.) той имаше право и основание да каже думите на апостола: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата” (2 Тим. 4:7-8). Но неговата скромност не ще да му е позволила да каже тези думи. Нека ние ги кажем от негово име.
Позволявам си от името на всички още живи негови ученици и студенти да кажа: Обични наш учителю, винаги сме те носили и ще те носим в сърцата си до края на нашия живот. Стогодишнината от твоето рождение ни дава повод да кажем: щастливи бяхме, че имахме възможност да общуваме с тебе, да се запленяваме от пословичната ти доброта и смирение. Молим Всевишния да те всели в небесното царство на праведниците, което царство ти неспирно благовестеше и което носеше в душата си докато беше още тук на земята!
Вечен и блажен покой, скъпи учителю!

E-книги