През настоящата година се навършиха 130 години от събития знаменателни за новата история на Българската църква, а и за историята ни като цяло: избирането на първия ни екзарх - Антим I (16 февруари 1872 г.) и последвалото обявяване на Българската църква за схизматична от големия събор в Цариград (16 септември 1872 г.).
Тази забележителна годишнина не беше отбелязана по достойнство нито в медиите, нито в научните среди, а важността на темата заслужава много по-голямо внимание. Защото и до днес този тъй съществен период от нашето Възраждане продължава да стои недоизяснен и недоосмислен.
Казионното и повърхностно тълкувание на тези исторически събития се споделя от почти всички наши историци - църковни и светски, леви и десни. То гласи, че справедливата борба на българския народ за самостоятелна църква се увенчала с пълен успех в периода 1860-1872 г. (оттук и самохвалебствената фраза „Българският Великден” и пр.), че избирането на екзарха било заключителният акорд в тази победоносна борба и че схизмата е била историчекски факт без особено значение. Това е мнението не само на историците, но и на мнозинството от съвременниците на самите събития. Някои от тях дори са се радвали на схизмата. Радвали се и мнозинството от гърците както в Цариград, така и в свободна Гърция.
Малцина разбирали същността на събитията. Сред тези малцината са били: от българите - Гавриил Кръстевич, от гърците - Елефтериос Венизелос, от русите - граф Игнатиев, от турците - Митхад паша и неговият предшественик Али паша. Те са знаели, че в тази политическа игра с църковни средства истинските губещи са съвместно българите и гърците, а истински печелещите остават турците.
Българската схизма е забележителен триумф за османската дипломация и историческо поражение за Православието
През решителните следващи седем десетилетия църковната схизма ще разделя българи и гърци. Благодарение на този далновиден стратегически ход турците съумяват да постигнат иначе невъзможното: да задържат православната столица Цариград, да останат в Европа и да продължат да бъдат важна от геополитическо значение страна.
Многобройни и тежки са пагубите, които схизмата нанася на българския народ. Самата Българска църква, като отпада формално от Цариградската, всъщност губи своята апостолска приемственост.
Възстановяването на самостоятелната Българска църква е било не само исторически неизбежно, но и канонично обосновано по принцип - от Гавриил Кръстевич. Практическото реализиране на този принцип обаче е изисквало да се действа по далновиден еволюционен път. Времето е работело за българите, които през тези десетилетия са в небивал светски възход: икономически, демографски, просветен и пр.
В рамките на Османската империя през този период те са били несъмнено фаворизирани за сметка на гърците, които вече са имали създадена държава и остра политическа вражда с турците.
Революционните деяния (Великденската акция от 1860 г., диверсията с униатското движение и пр.) на пръв поглед са много успешни, защото ускоряват процесите в тяхното краткосрочно измерение. Но в дългосрочен и в духовен план те са пагубни.
Възродената Българска църква се конституира с един самоволен акт без да се спази каноничната процедура и йерархията (свещеноначалието). Как след това тази Църква ще отстоява каноничност и свещеноначалие спрямо собствения си народ? Няма ли да стане заложник на политиката, на светското национално начало, което играе водеща роля в нейното учредяване?
Учредяването на Екзархията е безспорен светски триумф за Българската църква, но в същинско църковно отношение това е пирова победа.
Многобройни са пагубите, които схизмата донася за България
Интересно е, че досега тези пагуби не са били предмет на задълбочено осмисляне или поне на системно изследване.
Самото състояние на схизма - колкото и вината за това състояние да е поделена между двете враждуващи страни - е едно всепроникващо зло. Няма аршин, с който да измерим безбройните поражения, нанесени върху българството, а и върху цялото Православие от това зло. То е навсякъде - в съзнанията на милионите люде, в отношението им към вярата, към Църквата, към самите себе си, към всяко нещо. Неизмеримо, но отровно въздействие, чийто вкус по-късно ще срещнем при всички български национални катастрофи.
Състоянието на схизма поставя Българската църква в състояние на формална канонична изолация за седем решителни десетилетия. По ирония на историческата съдба вдигането на схизмата (в началото на 1945 г.) съвпада точно с идването на власт в България на антицърковния комунистически режим. Падането на комунистическия режим след 1989 г. пък беше последвано от вътрешния разкол в Църквата ни. Иначе казано
от схизмата в 1872 г. насам Българската църква живее при ненормални обстоятелства
Десетилетията на схизмата (1872-1945) са време на относителна изолация за Екзархията по отношение на канонично общение с нейните сестри-църкви в лоното на Православието. Това води до забавяне в богословското развитие на българското духовенство, силно ограничени контакти със световното Православие, намален престиж на Църквата и липсата на опора по време на многобройните й конфликти със светската власт.
Схизмата е разцепление не само между българи и гърци, но и вътре в самата българска общност. Вярно е, че голямото мнозинство от българския народ застава на страната на Екзархията, но едно значимо малцинство остава вярно на Цариградската патриаршия. Разделението между „екзархисти” и „патриаршисти” често минава вътре през семействата: дели се син от баща; брат от брата. Това деление пречи на единството на българския народ, а в редица случаи става причина и за гърчеене от страна на „патриаршистите”. Обикновено те биват заклеймявани за „предатели”, но в много случаи става дума за сериозен вътрешен конфликт между националната и каноничната православна съвест.
Всъщност най-заслужилият измежду деятелите за самостойна Българска църква - тихият герой Гавриил Кръстевич - в крайна сметка остава верен на Патриаршията. Само огромният му престиж и безспорните му заслуги не позволяват да бъде обвиняван в национално „предателство”. Но този пример е показателен - мнозина от най-чистите патриоти и най-дълбоките умове ще останат формално извън Българската църква.
Всички тези отрицателни въздействия върху българската кауза и върху каузата на Православието, а и много други, са били предвидени от далновидните и отговорни личности, които са били против схизмата.
Сред тях особено място заема Йерусалимският патриарх Кирил II.
След като в началото на 1872 г. българите избират свой църковен свещеноначалник - първия екзарх - в Цариград се свиква голям събор, който взема решение за обявяване на новосъздадената Българска екзархия за схизматична. Този събор е много представителен. Тук са и четиримата източни православни патриарси: Цариградският, Александрийският, Антиохийският и Йерусалимският. Но решението им не е взето единодушно. Само трима подписват решението на събора. Четвъртият не е съгласен и напуска Цариград - това е Йерусалимският патриарх Кирил II.
Тази смела позиция му струва много. Етнически грък, той бива нарочен за враг на елинството от своите събратя. Низвергнат от Иерусалимската катедра, беловласият и многозаслужил патриарх е арестуван, хвърлен в затвор, изгнан. Той ще умре пет години по-късно - в нощта на 17 срещу 18 август 1877 г.
Българите не отбелязват с нищо тази смърт. По това време те са заети с друго - руско-турската Освободителна война.
Патриархът е забравен
Това забвение продължава и до днес. Гърците не го тачат, защото го смятат за „предател”. Българите също не го тачат, макар че е пострадал заради тях. На него не е посветено нито едно българско историческо или биографично изследване. Неговото име не носи нито една улица. Не му е издигнат нито един паметник, не е поставена нито една паметна плоча.
Дали това е от неблагодарност? Дали е просто от незнание? По-скоро е второто, което води до първото. Нашите историци просто не са си свършили работата качествено и в дълбочина.
Забвението на патриарх Кирил II Йерусалимски е важен белег за ограничеността на българската историческа наука, а оттам и на историческата ни памет.
Но има и още нещо. В крайна сметка се оказва, че в историческа перспектива Кирил II е бил прав. Вдигането на схизмата през 1945 г. показва, че тя не е била задължителна в 1872 г. - компромисът между двете страни е бил възможен още тогава. Достатъчно е било двете страни да потърсят мира и разбирателството помежду си, да видят колко повърхностно е онова, което ги разделя, и колко много е това, което ги свързва: Православието.

E-книги