Какъв е основният признак на правилната духовна нагласа?
Онзи, който искрено търси Божието, а не своето, нито с вида си, нито с думи, с нищо външно не бива да подчертава своята изключителност дори ако е обдарен необикновено щедро от Бога. Колкото по-смирен е човек, толкова по-надеждни и верни са думите и делата му. Колкото по-духовно издигнат е той, толкова по-остро чувства и вижда Бога във всичко и не очаква за себе си внимание, а само за Бога. „Не нам Господи, не нам, но имени Твоему дажд славу.”

Как да се учим на смирение?
То не започва с думи и не се подчертава с външен вид. Не бива нито себе си, нито околните да убеждаваме с думите „Аз съм по-лош от всички”. Не бива и безконечно да разглеждаме греховете си с такава цел. От това няма да станем по-смирени. Смирението се ражда от съпоставянето на това, което Господ дава, и това, което е по силите на човека: ти - Бог! Колкото по-ясно е усещането за близостта и величието Божие, толкова по-очевидно е истинското ни място.

Как да се учим да се молим?
Старецът Захарий учел своите духовни чеда: „За да се въдвори в сърцето постоянната молитва, молещият се трябва: първо - да не говори нищо излишно, празно; второ - да не се отдава на мечтателност; трето - да не се безпокои и четвърто - да не върши нищо необмислено, по своя прищявка, а във всичко да върши Божията воля.
От суетенето и заетостта най-вече страда молитвата. За всичко как да е ще намерим време. За молитвата остават само минути, в които почти не са ни останали сили, за да осъзнаем какво четем и за какво молим Бога. Какво можем да променим при това положение?
Своето отношение към молитвата. Не бива да си позволяваме да се оправдаваме с умората и заетостта си. В беседа с монахините от Шамординския манастир отец Никон (Беляев) предупреждава: „Ако оставите молитвата, незабелязано ще дойдете до такова състояние, че и при желание, и при силна потребност да се помолите - няма да съумеете”.

Какво представлява прелестта и как да я избягваме?
Самата дума „прелест” означава самоизмама, т. е. желание на сърцето и ума да получи, да изпита онова, което не е в състояние да вмести. Всяко усилие към молитва, неосновано на покаяние, може да доведе до прелест. Епископ Игнатий характеризира това така: „Всички видове прелест възникват от това, че не е извършено покаяние от душата и то не е цел на молитвите й. Всеки, който се е завтекъл да отиде на сватбата на Сина Божий не в чисти и светли брачни одежди, ушити от покаянието, а направо в груба риза - състояние на заблуда и греховност, се изгонва навън, в адската тъма, в бесовската прелест.”

Как да се приближим към Бога?
Във всички времена е имало един закон по този път - отричане от себе си. Не може да се съчетае нестесняемото, с нищо неограничавано наслаждение от благата на света и живота с приближаването към Бога. Налага се да изберем: или Бог с приемането на личния кръст и отричането от себе си или самоугаждането с всички последствия от нехаенето за Бога.
Това не означава, че спасението е възможно само за мъчениците или монасите, но без вътрешното искрено съгласие е невъзможно. При всички условия има и възможности, и пречки, но решението и решимостта зависят само от човека.

Светите отци отделят голямо внимание на чистотата на сърцето. В какво се изразява тая чистота?
Може да се каже с една дума: в неосъждането. Ето как отец Макарий определя чистотата на сърцето: „Гледай на всички с простодушие и чисто око - и на явната блудница, и на грешника, и на безчестните хора. В това се състои чистотата на сърцето: когато виждаш грешници или немощни - да изпитваш състрадание към тях.”

Тежки грехове, като осъждане, превъзнасяне, завист и т. н., не се преодоляват за един ден. Как да се борим с тях?
Първото, което е по нашите възможности в тази борба, е да сдържаме езика си. За молитвата няма нужда да говорим, тя се разбира от само себе си. Без Божията помощ нищо няма да постигнем. Но от достъпните за нас средства много важно е да започнем да внимаваме за езика си. Понеже няма да ти се отдаде веднага да сдържаш сърцето си, но да премълчиш и да не нараниш другия - можеш. За съжаление осъждането е станало толкова привично, че нито един разговор не минава без него, а после на душата й става тежко и пусто.

Защо се получава така, че с ума си искаш да обичаш Бога, а сърцето не откликва?
Преподобният Серафим казвал: „Който обича себе си, не може да обича Бога. Душата е пълна със себе си, себе си е свикнала да жали и ето, че за Бога няма толкова място, колкото би искал умът; едва тясно ъгълче ще се намери, и то невинаги.”

E-книги