Христос разкри името на Бога. Това име е Любов. Светът е създаден от Божията любов. От първия си дъх човекът започва да усеща безкрайната Божия любов към себе си.
Вероятно именно в това се състоя божествената трагедия между Бога и създадената от Него разумна твар. Тази твар не можа да разбере цялото съвършенство на предложената й любов. Нужен бе мъчителният опит на разрива с Бога, та като изпита ужаса от него, човек вече поновому да почувства любовта.
В Адам нямаше страх. Наистина, съвършената любов прогонва страха. Но, по свидетелството на светите отци, страхът все пак предшества любовта.
Това не е страх от насилие, а е породен от чувството за Божията висота; чрез страха човек като че ли измерва разстоянието между себе си и Него.
Трябваше човекът да изпита какъв е в сравнение със своя Творец, да се откъсне от Бога и отдалечавайки се от Него, да почувства всемогъществото на своя Творец.
Как Адам се откъсна от Бога?
Каквото и да правеше Адам, то бе в съгласие с Господнята любов към него. Животът му бе горене в любовта, но това не беше негова заслуга. Той целият сякаш бе сътворен от Божията любов.
Ние, родените в грях, понеже нямаме, а сами трябва да придобием любовта, в което е задачата на нашия живот, не можем да разберем състоянието на Адам. Всичко, което правим по своя воля, е грях и само превъзмогвайки себе си заради любовта към другия (жертвайки се), ние се приобщаваме към Светлината, започваме да се изграждаме по Бога.
Адам целият беше Божий. Целият бе светлина. Само едно нещо можеше да му попречи да достигне съвършенството: възможността да изяде плода за познаването на доброто и злото и така да отпадне от Бога и да се потопи в тъмнината. В това трябваше да насилва своята воля, но послушанието е любов.
Без жертва няма любов. И цялата любов на Адам към Бога се крепеше, ако може така да се изразим, само на единия отказ от плода. Адам не чувстваше ни най-малка принуда, защото истинската любов не търпи принуда.
Изяждайки плода, Адам изведнъж унищожи светлината у себе си и се изпълни с тъмнина; стана му ненужно да обича. У него това се изрази в усещането за голота. Той се скри от Баща си.
Той загуби Бога и Бог загуби Своя приятел, защото, за да обича по предишния начин отказалия се от любовта Адам, трябваше отново да го сътвори.
Човекът бе предоставен на самия себе си и чрез горчивия опит на своята отдалеченост от Обичащия трябваше да познае цялата дълбочина на своето нещастие, та после, когато отново му се открие Светлината, доброволно да предпочете тази Светлина пред онази светлина, която спечелил благодарение на познаването на доброто и злото. Отново да се върне доброволно в света на Любовта от онзи собствен свят, който той създаваше в продължение на хилядолетия откъснатост от Истината - от света със своята, създадена от самия него, красота, със свое устройство, със свои идеали.
Нашият Небесен Отец отдаде Своя Единороден Син, за да увисне Той на това дърво на омразата и на крайното ожесточение, изобретено от злобата на хората. И Синът, висейки колкото трябва, като насити злобата на Своите врагове, умря. След три дни Отец възкреси Сина и запечата в сърцата на хората Своето ново дело.
Оттогава в света на човешките представи и понятия настъпва пълен преврат. Кръстът, който преди бе само средство за страшни мъчения, за жестоко човекоубийство, става единствената вярна опора на човека. Пътят, истината и животът започват от Кръста, без който не можем да се спасим.
Настъпва новата история на човека, в която никой не може да се оправдава с незнание и с неразбиране. Бог бе повесен на Кръста. Слепци не трябва да има!
И ако светът преди Христа бе свят на диваци, живели в дебрите на своето невежество, то без Кръста светът след Христа става свят на богоотстъпници и прокълнати, на които ще бъде казано своевременно: махнете се от Мене в огъня, приготвен за дявола и за неговите приятели. А онези, които последват Христа, открито са наречени приятели на Господа.
„Аз вече не ви наричам роби - казва Спасителят, - защото робът не знае какво прави господарят му. Но Аз ви нарекох приятели, защото казах (и изпълних) всичко, каквото чух от Моя Отец. Вие сте Мои приятели, ако изпълните онова, което Аз ви заповядвам.”
Безмерна е Божията любов към нас, възсияла от Кръста Христов!
Велик и необятен е Кръстът Христов!
Кръстът Христов е началото и краят на нашето спасение (Йоан 3:16-17, 36).
Без Кръста ние не сме християни, ние не сме членове на Църквата Христова, ние не сме синове Божии. За Кръста ние се раждаме, с Кръста живеем и с Кръста умираме (Мат. 10:38; 16:24; 28:19; Лука 14:27; Марк 10:21; 16:16).
Кръстът Христов е броня или одежда, с която ние трябва да се облечем (Мат. 20:22-23; Марк 10:38-39; Лука 12:50) по времето на нашето земно подвижничество, та чрез него да се отличаваме от всеки иноверец или невярващ (Откр. 7:3; Иезек. 9:4).
Кръстът Христов е похвала за християнина и страшно наказание за отвращаващите се или гнусящите се от Христовия Кръст, за отпадащите заради него от Църквата Христова и за Божиите врагове (Гал. 6:14; 1 Кор. 1:18, 24; Евр. 13:13; 6:6; Филип. 3:18).
Кръстът Христов е духовен меч, с който се побеждават видимите и невидимите врагове.
Кръстът Христов е божествено оръжие за изгонване на всеки враг и противник (1 Кор. 1:18; Лука 1:71-74; Мат. 22:44).
И накрая, за всички противници на Христовото име (антихристите) Кръстът Христов е страшно знамение в деня на Страшния и окончателен Божий съд (Мат. 24:30).

E-книги