Поклоннически пътувания

Поклонничество в Париж


„Благославяйте Господа по всички места на Неговото владичество. Благославяй, душо моя, Господа!”
Пс. 102:22

 

 

Св. мчца Бландина Лионска. Православието във Франция се крепи на подвига на раннохристиянските мъченици.



Това е може би най-абсурдната идея, която би дошла в главата на някого. Поклонничество в Света Гора, в Йерусалим, в старинни манастири и храмове - да, но в Париж - града на градовете, който познаваме най-вече с емблематичните уникални строежи: Айфеловата кула, катедралите Нотрдам и Сакре кьор, Триумфалната арка на Площада на звездата, Лувъра и какво ли не още - средоточие на ренесансовата култура?
Къде е тук православието? Къде да го открием, дали в пъстроцветния поток от хора, или в някакви архитектурни паметници... Абсурд. Все едно да търсиш перла в планински бързей.
Но Господ е казал: „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища” (Ис. 55:8).
И ето, ние сме на път. Боголюбивото и братолюбиво сърце на един брат в Христа ни покани на това пътуване, за да ни запознае с православието на Запад. Кой би устоял на такава покана?
Едва ли някой от нас, живеещите в родината, се е замислял над въпроса: как нашите сънародници, как нашите братя по вяра, живеещи в католическа и протестантска Европа, устройват своя духовен живот? Има ли изобщо такъв? С този въпрос се сблъсках преди години, когато ми се налагаше да остана в Германия за по-дълго. Не ми се искаше да прекъсвам връзката си с Църквата и търсех контакти.
Тогава открихме в Интернет страница с обещаващото название www. orthodoxfrat.de (Православно братство) и нейната английска разновидност
http://orthodox.mychurch.com
Отговорът дойде още на следващия ден: „В града, от който се интересувате, функционират следните православни общини - сръбска, гръцка и румънска...” Следваше списък с имената, телефоните и адресите на свещениците, както и местата, където се служеше. Понятието храм, в нашия смисъл, е доста силно, защото, както по-късно разбрах, всяка община според възможностите си наемаше някакво помещение или някоя протестантска или католическа църква за богослужебните си нужди. „Най-близките български общини са в този и този град...” Отново актуален списък с адреси.
Та ето, в Германия православието не само че живее, а си има организация за свръзка и информация. По-късно се появи и Интернет-страница вече само на българската митрополия за Западна и Средна Европа (www.rilaeu.com), където са посочени всички възможни комуникации с нашите европейски енории.
И така, в навечерието на Рождество Христово вече пътувахме към Париж.
Среднощният Париж ни посрещна с потоци от светлинни реклами. Празнично настроение трябваше да създават декоративно осветените туристически забележителности. Не липсваха и коледните елхи с всички цветове на дъгата.
Гледах това бляскаво море от многоцветни светлини и златни куполи и си мислех: защо ли хората се обграждат с толкова светлина? Защо, за да придадат празничност и да привлекат вниманието, трябва да се влагат толкова средства? Дори дрехите вече са лъскави, като че изтъкани от светлина. Но уви, само отразена. Човек търси Светлината вероятно още от мига, в който прародителите ни Адам и Ева загубиха връзката си с Бога - истинската Светлина за човеците. И, не подозирайки, че Светлината е в нас и че можем да я имаме, ако тръгнем отново по пътя към Бога, си осигуряваме с огромни излишества нейната материална противоположност - фойерверки, злато, електрическа светлина. Окото търсеше привичните за православните храмове очертания, но уви... Оставаше ни денят.
И както подобава, той започна със св. Литургия.
Градът още спеше, уморен от предпразничния маратон по магазините. Зимният ден гасеше пищната светлинна феерия и всичко изглеждаше вече истинско и ежедневно. Но за нас беше празник. Предстоеше ни св. Литургия - мистичната среща с Господа и с „местата на Неговото владичество”.
С карта в ръка откриваме улица rue Petel № 5. Отвън по нищо не личи, че тук има храм. Руската църква „Св. Три светители” се помещава в приземния етаж на голяма сграда. Открехваме тежката врата и... сме си у дома. Посрещат ни скъпите ликове на Господ Иисус Христос, св. Богородица и целия сонм светии.
Събота е и няма много хора. Малко сме закъснели. От олтара вече се разнася молитва на църковнославянски. Школуван мъжки глас отпява от клира. Невероятно усещане! След толкова дни слушане на чужда реч умът се успокоява, опивайки се от познатия ритъм на богослужебните текстове. В очите напират сълзи.
Господи, Ти си благословил светите братя Кирил и Методий да ни дарят с богослужение на роден език! Дълбоко в сърцето си им благодарях не само за буквите (както ни учат от малки), а най-вече за тези свещени книги, преведени заради нас, да не гинем в тъмнина, а с ум да вникваме в Божието слово и да го пазим в сърцето си.
Иконостасът е впечатляващ, работа на Л. А. Успенски (1902-1987). Покланяме се пред голямата чудотворна икона на св. Богородица и пред храмовата - на тримата вселенски учители св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Йоан Златоуст. Свещеникът ни благославя, целуваме кръста и... ето ни отново в света.
Посещаваме храма на гръцката енория - „Св. Стефан”. Той се намира на улица rue Georges Bizet № 7. Притиснал е рамена в съседните сгради и отдалеч трудно може да се забележи въпреки внушителните си размери. Изграден и изографисан е в неоренесансов стил. Целуваме с благодарност лика на св. Стефан. Тук имаме щастието да присъстваме на кръщавка. Служи се на арабски и френски, което не е изолирана практика тук. Гостите, не всички ориентирани в църковния порядък, сноват радостно около купела, а ние се мъчим да разпознаем в службата поне някой познат напев.
Третата спирка по нашия поклоннически маршрут е руският храм „Св. Александър Невски”. Той се намира в друг, отдалечен квартал, на улица rue Dаru № 12. Построен е в самостоятелен двор, отдалечен от съседните сгради и веднага привлича очите с изящните си форми. Петте позлатени кубета с кръстовете над тях изникват неочаквано пред нас и ни карат още отдалеч да се прекръстим. За съжаление в този следобеден час храмът е затворен.
Криптата на храма тук се използва активно от една малка и жизнена православна община, в която се служи на френски език. Така тази катедрала под управлението на един и същ православен епископ е станала духовен дом на две енории: горе на руснаци - служи се по стария календар на църковнославянски; долу - на отдавна напуснали Русия граждани, които са забравили езика, и на много приели в православието французи - на френски и по новия календар. Въпреки всички проблеми, възникващи от разминаващите се празници и постите, виждаме колко незначителни са въпросите за календара, ако сме заедно и имаме силна православна вяра и Христовата любов помежду ни.
Вече можехме да обърнем внимание и на туристическите атракции.
Задъхани изкачихме стотиците стъпала до покрива на Триумфалната арка, за да погледнем града от високо. Строена е в чест на победите на Наполеон. Вътре е подредена експозиция от снимки, рисунки и оръжия на загиналите негови офицери и войници. Красиво, но мъртво. Като противовес в съзнанието ни изникват други подобни величествени, но живи паметници - православните храмове, като този на Христос-Спасител в Москва, патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски” в София, Пантеона „Св. Георги” в Плевен, храмовете „Рождество Христово” в Шипка и „Въведение Богородично” на Девическия манастир в Казанлък и много други, посветени на падналите в боевете за освобождението на родината си войни. От тази височина съзираме остриетата на величествената катедрала Нотр Дам, строена в продължение на 40 години и заемаща малък остров сред Сена. Тя е следващата точка от нашия маршрут.
Толкова сме слушали за Парижката св. Богородица, че в съзнанието ни тя е обвита с мистичност. Пред входа - два човешки потока: единият на влизащите, другият на излизащите. Влизаме. Размерите на пространството трудно се сравняват с нашите човешки мерки. Красивите, филигранно изработени стъклописи със сцени от евангелието и изображения на светци са толкова недостижимо над нас, че в желанието си да ги разгледаме, предизвикваме любопитство в околните с вдигнатите си към тавана глави. И за голяма наша изненада и ужас, виждаме под куполите да се реят, осветени в синкава светлина, няколко „ангела”. Напълнени с вата, почти в човешки бой, с крила от бели гирлянди и без глави (!) те висяха самотно над също така самотното множество. Оказаха се част от изложба на модерното изкуство, „приютена” в катедралата, вероятно за да засили усещането за празничност у посетителите.
И само тук-там върху дългите пейки пред олтара можеше да се видят тихо седящи, вглъбени в себе си, светли точки, островчета сред шумящото множество, хора, сплели молитвено длани. Около тях течеше неспирният поток от „поклонници”, които междувременно имаха възможност да пазаруват играчки за украса и коледни картички от щандовете, подредени покрай цялата северна стена - от олтара чак до изхода. Напуснах с чувството на голяма загуба.
Отвън вечерната Сена отразяваше последните слънчеви лъчи. В тази географски ширина и по това време на годината денят е много кратък. Оставаше ни още почти час и половина, за да се преборим с интензивното в този вечерен час улично движение и да се придвижим до последната цел от поклонническото ни пътуване - Православния богословски институт „Св. Сергий Радонежки”.
Денят беше превалил. Отново замигаха празничните украси. Ненаситната паст на магазините продължаваше да бълва щастливи, отрупани с пакети купувачи. А ние вече сме на улица rue de Crimee № 93. Голяма порта - и изведнъж потъваме в тишина, далеч от уличната гълчава и автомобилните потоци. Дворът е полутъмен и на фона на все още светлеещото западно небе се откроява силует на висок храм. Влизаме в двора като свои. Срещу портата е поставена голяма икона на св. Сергий Радонежки, от когото получаваме благослов за добре дошли. На долния етаж се помещават учебните зали, отгоре е храмът, носещ неговото име.
Влиза се направо в кораба, без притвор. Обгръща ни сумрак, тишина и онзи незаменим аромат на дърво, пропито с тамян. Контрастът е зашеметяващ. В съзнанието веднага се появява аналогията с Ноевия ковчег - спасени сме поне за миг от суетата на града. В полумрака златеят нимбовете на светиите от иконостаса, работа на Д. Стелецки (1925 г.). Само кандилата и свещниците разливат трепкаща светлина върху иконите. Топлите им земни цветове почти се сливат. От царския ред на иконостаса проблясват сребърните корони от ликовете на Господ Иисус Христос и св. Богородица. Неусетно се изпълва с хора. Светва само лампата на клира. „Благословен Бог наш...” и се потапяме в молитва. Служи се Всенощно бдение. Студентите пеят вглъбено.
Неочаквано един след друг се запалват полилеите - ще се чете св. Евангелие. Сега вече очите ни имат възможност да се порадват на изкусната иконопис от триредния иконостас и стенописите - дело на същия автор. Храмът потъва отново в сумрак - бдението продължава. За нас е време да тръгваме. Вземаме благословия и целуваме иконата на св. Богородица - Тихвинска (17 век).
По обратния път мълчим. Пазим в душите си Светлината, подарена ни от Господа по молитвите на св. Сергий в полутъмния храм.
А отвън отново ни пресрещат потоците електрическа светлина... „Париж - столицата на разврата”, както писа някога Смирненски. Но след този благословен от Бога ден можем с радостта на откриватели да въздъхнем: „Париж, градът на 7-те епископи - столицата на православието в Западна Европа”.
За съжаление времето и обстоятелствата не позволяват да посетим българската православна община, както и много други. Утешаваме се с мисълта, че това е знак да се върнем отново тук.


Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
         Румяна БОШНАКОВА          

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!