Едва ли има християнска добродетел, за която да се намират толкова много и еднозначни потвърждения в Свещеното Писание, както за милосърдието. И въпреки това (или точно затова), като християни сме смутени от искреното си желание, от една страна - безусловно да изпълним Христовата повеля, а от друга - практическата невъзможност да дадем милостиня на всички просещи хора, залели улиците на градовете ни, звънящи по вратите на домовете ни, причакващи ни пред храмовете.
Напоследък се развива и особен вид „паломничество”. Едни и същи хора с
добре разучен репертоар
обикалят софийските храмове и умело спекулират със състраданието на свещеници и миряни. Обидно е някак, човек, на който си дал пари, за да си замине до родното място, понеже „току що е изписан от болница” и т.н. и т.н., да те срещне в друг храм след седмица-две и без да те познае, да започне да ти изплаква същата покъртителна история. Парите отдавна си прежалил, но как се надмогва подиграното доверие? Или да дадеш пари на благочестива женица за манастира „Св. Богородица” в Бистрица и няколко метра по-нататък да се сетиш, че такъв манастир не съществува.
След подобни случаи много искрени християни вземат решение повече да не дават, но съвестта, чувството, че си недостоен да се наречеш „християнин”, остава да гложди. Човек остава с усещането, че има нещо нередно в тая ситуация, нещо неморално, че някой злоупотребява с християнското, пък и с чисто човешкото милосърдие, че „милосърдието”, към което почти насилствено и чрез измама сме принуждавани, не принася полза нито за душата на получаващия, нито на даващия милостиня.
Питаме се: в крайна сметка милосърдие, което стимулира използвачеството, измамата, лентяйството, милосърдие ли е?
От друга страна,
кои сме ние, да съдим
кой какъв е и дали е достоен за помощта ни?
От това объркване печели само лукавият.
Не е по силите ни да преценим кой от просещите по улиците проси от безизходица и глад и кой от хитрост и мързел е изнамерил лесен начин да живее на чужд гръб, а Евангелието строго порицава тунеядството. (2Сол. 3:6-10;1Сол. 4:28; Еф.4:28). Опасността да изпаднем в греха на осъждането е голяма, затова, за да се предпазим от съблазън, най-добре е да даваме милостинята си в храма.
От своя страна, като познават положението на своите енориаши,
свещениците могат да преценят
на кого какво е нужно: на един - учебници за децата, на друг - бебешки дрешки и играчки, на друг - лекарства, на друг - парното да се плати или дърва да се набавят... Помощта трябва да е конкретна и да отговаря на конкретните нужди на всеки.
Едновременно с оказването на материална помощ, на тези хора следва да се дава и духовна подкрепа и поучение, та затрудненото положение, в което се намират да им бъде за спасение, а не за погибел. Те трябва да бъдат приобщавани към живота на Църквата и енорията, а духовникът да поставя определени изисквания за духовния им живот. В противен случай милостинята не би им принесла и духовна полза, а „каква полза за човека, ако придобие цял свят (дори), а повреди на душата си?”(Мат. 16:26).
Който има нещо скътано за „черни дни” може и е редно да го подели, да го дари за някой, който няма. Този е смисълът на „втората дреха”, която Христос ни приканва да дарим (Лука 3:11).
Трупането на запаси и излишества е нещо наистина осъдително. То говори за слаба вяра в Божия промисъл. Човек няма основание да се бои, че утре ще обеднее, ако възлага надеждите и упованието си на Бога. Недоимъкът идва тогава, когато затворим сърцата си за Всеподателя Бога, надявайки се сами да подсигурим себе си.
Безумие е да търсим спокойствие в запасите си, та нали всичко изгнива, молци го изяждат, ръждясва, руши се, крадци дебнат, за да ни го отнемат... (Мат. 6:19). Единственото, което е и днес, и утре, и винаги, е Божията любов и милост. Разумно е нея да търсим, към нея да се стремим, на нея да се надяваме. Запасите, излишъкът е нещо, от което трябва да бързаме на драго сърце да се освобождаваме.
Има утеха и за онези, чиято съвест е смутена поради невъзможността да отделят за милостиня от и без това оскъдните си средства. Бог изисква от нас
да даваме милостиня според силите си
(Лука 11:41), без при това да ощетяваме семеьйството си и да обричаме децата си на глад и мизерия. Старецът Паисий от Света Гора казва, че ако човек е семеен, „според Божията воля той е длъжен първо да се грижи за своя дом”, а после по-възможност и за другите.
Който може да отдели от храната си, за да я занесе на бедна старица - да го направи; който може да зарадва бедни дечица със сладко лакомство или играчка - да го направи. Имаме ли дрехи в гардероба, които не носим в момента - да ги дадем на този, който няма (Ис. 58:7). Даването на пари е само един от начините да проявим милост, и то не най-съществения.
Тук е мястото да обърна внимание на един друг вид милостиня: да благотворим чрез дарбите, с които ни е удостоил Бог.
„И понеже, по дадената нам благодат, имаме разни дарби, то... имаш ли служба, пребъдвай в службата; учител ли си - в учението; дарител ли си - дарувай простосърдечно; предстоятел ли си - предстоявай с усърдие; благотворител ли си - благотвори на радо сърце” (Рим. 12:6-8).
Тук става въпрос за милосърдието като готовност за служение на ближните според дарбите и способностите, които Бог е вложил в нас, готовността да откликнем на нечии нужди, да направим за някого нещо добро. Юрист да помогне с безплатен съвет; лекар да дава 2-3 часа седмично безплатни консултации на съенориашите си или да посети безплатно болен от квартала; дърводелец да направи пейка в двора на храма или люлка за децата, да поправи мебел на човек, който не може сам... Някой може да посади цветя около храма или пред блока за радост на всички; да почисти, за да е драго на всички; който обича децата може да се грижи за тях при енорийския храм, докато родителите са на богослужение или да отмени младите съседи за час - два... Така, чрез взаимно служение и помощ, на дело се разкрива братското единство в Църквата Христова.
Има много начини да се благотвори
Самият смисъл на думата „благотворителност” е тоя: да правиш добрини. Най-добре направи онова, което ти е присърце, и ще го направиш без угнетение, с радост.
Бог не очаква от нас да правим нещо изключително, пряко силите и възможностите ни, а да вършим обикновените неща с необикновена любов и отдаденост, защото важното, същественото в едно действие не е резултат, който може да се изчисли и измери, а оказаното внимание.
За мнозина времето и чувствата са по-скъпи от парите и предпочитат да изкупуват задълженията си с пари, отколкото да отделят и минутка време за семейството си или за някой в нужда. По една или друга причина сме станали скъперници на време, затова и толкова много хора чезнат, умират за малко внимание. Едно от най-коварните лукавства на нашето време е убеждението, че благотворителността се измерва в левове, долари, килограми или кашони (Мат. 23:23; Лука 11:42).
Да поседиш с някого, да разговаряш с него или да помълчите заедно - това е израз на милостиво сърце.
Да посветиш на някого от времето си, да искаш да бъдеш с него и да му отдадеш цялото си внимание - това е милосърдие. Другото е просто социална дейност. Да накараш някого да се почувства предпочетен, обичан, ценен, е далеч по-жизненонеобходимо и от хляба, който даваме, защото Сам Бог дава израз на любовта Си чрез някого, за да я почувстваме реална, осезаема.
Милосърдието не е поредица от действия, а по-скоро цялостно отношение към ближния.
Милосърдието произлиза от добро сърце, а не просто от гузна съвест. Милосърдните хора са щедри не само на материални средства, а и на чувства. Те бързат да утешат, бързат да подкрепят, бързат да услужат, да проявят внимание, да простят... Ежедневието ни предоставя стотици възможности да проявим милост и да извършим добро, а това милосърдие и тази благотворителност биха били не по-малко ценни за Бога и ближните от парите.
И така:
защо трябва да даваме?
Заради обещанието, че ще ни се умножи стократно, за спокойна съвест или за да покажем колко сме добри? Основание за това трябва да намираме единствено в разбирането, че всички сме синове и дъщери на Всеподателя Бога, а благата и дарбите са ни дадени не по заслуги, а като средства да осъществим любовта в живота си.
Бог всички ни е сътворил уникални, с различни качества и способности, характерни за всеки отделен човек, а всички сме членове на едно тяло, оживотворено от един Дух. Да си отворен за другите, да даваш и да получаваш е свойствено на самото човешко естество. Даването и получаването е част от смисъла да бъдеш човек и затова е от такова съществено значение и в Евангелието му се отделя такова внимание.
Колкото и парадоксално да звучи, скъперничеството, финансово и емоционално, ни изтощава. Колкото повече се скъпим, толкова по-малко имаме и толкова по-малки ставаме.
Ако сме отворени за другите, ще сме отворени и за Всеподателя Бога в Когото всичко е изобилно и от Когото е „всяко добро даяние и всеки съвършен дар” (Иак. 1:17).