Често се изтъква, че нашето съвремие се нуждае от личности. Говорим за необходимостта от личности в обществото, политиката и образованието. Ясно е, че в основата на всяко придвижване напред стои личност, докато деянията на масите винаги се ръководят от демагози. Това е равносметката от „безумните” периоди в историята, когато свободата на волята, отличаваща човека от тварите, бе подчинена на волята на масите.
XIX и XX век ни донесоха постиженията на модерната психология, която също издигна идеята за цялостната личност в противовес на безличната и бездушна тълпа, която лесно може да бъде манипулирана и използвана за установяване на господството на поредната идеология на „-изма”.
Всъщност психологията не предлага една и единна теория за достигането на този идеал. Но това, което ги обединява са ограничените методи и средства, с които всяка наука в това число и психологията разполага. Затова не напълно познаваемият й обект - психиката бе поставена в рамките на опитното познание, а личността бе разглеждана като подвластна, детерминирана било от биологични, психични или социални условия.
Принципът на детерминизма
действа с пълна сила в психоаналитичната теория за личността, чийто основоположник е З. Фройд.
Въз основа на опита в психопатологията и прилагайки принципа на анатомическото разчленяване, психоанализата откри три слоя в психиката. „То” - несъзнаваната, но властна и лукаво осъществяваща своите потребности сфера на инстинктите, „Аз”- ът - посредникът, дипломатът, лавиращ между инстинктивните потребности и изискванията на външната реалност и „Свръх-аз”-ът, като резултат от борбата с Едиповия комплекс.
Психоанализата си поставя за задача да разшири сферата на съзнанието, чрез превръщането на несъзнателното в съзнателно. Да се справи с резултата от актовете на „изтласкването”, които ограничават съзнаващия „Аз” за сметка на несъзнателното „То”.
В лабиринта на психоанализата зад всеки привиден изход дебнеше пандетерминизмът, който влечеше само надолу и все по-надолу, в света на инстинктите и страстите.
Така психоаналитичната теория на Фройд поставя началото на нова епоха в психологията, която по пътя на елиминиране на сферата на духа потопи изцяло душата в света на плътското. И резултатите не закъсняха: първото, което тази наука (иначе „за душата”) направи, бе да обърне гръб на религията, отдавайки я на страх от космически сили, „привилегия” на първобитните народи. Поредната „прогресивна” крачка бе да отхвърли религиозното съзнание като недоразвито, ограничено съзнание, плод на Едиповия и бащиния комплекс, а съвестта да отхвърли като зачената от така излишното чувство за вина.
На принципа на раздробяването и разчленяването психологията продължи да търси основата на здравия психичен живот ту в разширяване на съзнанието, за сметка на несъзнателното, ту в засилване на личната отговорност, което отстоява А. Адлер и индивидуалната психология. Индивидуалната психология основава своята теория върху изследванията на неврозата, но тук централно място заемат не „изтласкванията”, а опитът на невротичния да се освободи от отговорност. Затова терапията, която предлага индивидуалната психология, е разширяване на сферата на „Аз-а” посредством засилване на отговорността.
Но преоткривайки една или друга част от цялото, било то съзнанието или отговорността, психологията остана апатична, за да не кажем
атеистична по отношение на духа
И все пак по-нататъшното развитие на психологията е свързано с отрезвяване и равносметка. Навлизането в дебрите на „дълбинната психология” не можеше да не бъде последвано от копнеж по психология на висините, „в чието зрително поле попада не само волята за наслаждение, но и тази за смисъла”, смята известният психотерапевт Виктор Франкъл, създател на логотерапията. Логотерапията например поставя проблема за себеосъществяването, свързано със стоящите пред човека ценностни възможности и тяхната реализация.
Още К. Юнг твърди, че „около една трета от всички случаи са страдание не от клинично определена невроза, а от безсмислие и безпредметност на живота”. Съвременната психология е изправена пред проблемите, свързани с „екзистенциалния вакуум”, чувството за пустота и безсмислие, което завладява все по-нови територии. Налага се да се противопоставя на пандетерминизма на психоанализата и все по-често говори за свобода на избора на човека. Поставя си за задача да защити тази свобода от привидно всемогъщите детерминизми. Като резултат от тези тенденции философията, която психоанализата охули като „сублимация на изтласканата сексуалност” днес отново е реабилитирана от науката за душата. На нея се възлага да посочи пътя за осветляване на тази свобода и да се противопостави на „екзистенциалния вакуум”. Подчертава се необходимостта от връщане към същностните въпроси за смисъла на живота и ценностите, захвърлени с лека ръка до този момент от представителите на различни психологически школи и течения.
Факт е, че бичовете на нашето общество, като наркоманията, алкохолизма, увеличаването на суицида (самоубийствата), не могат да бъдат решени чрез простото механично прилагане на психоанализата. Те ще продължат да се задълбочават, ако упорито се избягва като несъществуваща сферата на духа, която е и неотменна част от пълнотата на личността.
Дълъг и заобиколен е пътят на психологията, подчинила своя предмет на изследване - безсмъртната човешка душа - на временното и тленното. Но това е и единственият път за науката, която гради своите наблюдения върху душата на човека, намиращ се в състояние на греховност.
Християнското разбиране по този въпрос е изразен много добре от Гогол още през XIX век. Той казва: „Здрава психология и не изкривено, а истинско разбиране на душата срещаме само при подвижниците-отшелници.... Човекът, потънал до уши в тинята на живота, не може да разбере природата на душата.”
За нас, християните, крайъгълният камък на учението за човешката личност е
Личността на Богочовека
Иисус Христос
Неговото изкупително дело направи възможно осъществяването в пълнота на човешката личност, възстановявайки общението й с Бога. Вярата в Иисус Христос е началото, от което тръгваме в нашия път не просто към здравето, а към цялостното спасение на човешката природа. Той е и завършекът на този път.
Още К. Юнг, отнасяйки се скептично към способностите на възпитателите, родителите и педагозите, ги сравнява с голия крал от Андерсеновата приказка. Подобно на краля, неспособен да се изправи лице в лице със своята глупост и суета, така и днешните възпитатели са натоварени с отговорността да оформят личности, без да им се налага самите те да са такива.
Аз бих добавила, че тази аналогия с още по-голяма сила важи за съвременните психолози, които отказват да застанат лице в лице със своята апатия към духовното и да си дадат сметка за това, с което са го заместили.

E-книги