Размишления върху третата Божия заповед
"Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог."
Все
по-често чуваме и четем, че трябва да се създаде християнска партия,
християнски фронт или християнска политическа платформа. Много
хора искрено и сериозно желаят християнството да започне да воюва
в световната политика и това, разбира се, от негово име би трябвало
да направи една особена партия.
Може би християнската
партия желае просто да се живее по-добре; може би тя е призвана
да реши какво означава по-добре и с какви средства
трябва да се постигне то. Ако избере първия вариант, тя няма да
бъде особена политическа партия - почти всички партии се стремят
към цели, които биха се понравили всекиму: те искат за всички
(или за някакви) хора увереност в бъдещото им благополучие, а
за страната - най-доброто, от тяхна гледна точка, отношение между
ред и свобода. Разделя ги това как разшифроват тези неща. Обикновено
ние не спорим трябва ли хората да живеят по-добре, а какво ще
им помогне за това - капитализмът или социализмът, демокрацията
или монархията и т.н.
Какво би
трябвало да прави тогава една християнска партия? Благочестивият
Филарх е убеден, че добър може да бъде само християнският живот,
а той трябва да се утвърждава от силна власт, унищожаваща и последните
следи на душегубителния либерализъм. По негово мнение фашизмът,
например, просто е изопачил една вярна идея, а чудовището на демокрацията
ще погълне християнството, ако бъде оставено на воля. Затова той
е готов да приеме помощ дори от фашисти, надявайки се, че заедно
със съратниците си, ще успее да ги превъзпита.
Статив не
отстъпва на Филарх по благочестие, но е дълбоко убеден, че на
падналото човешко естество не трябва да се доверява такава опасна
сила като властта. Той не се надява на вождове и вижда единствената
политическа надежда на християнството в демокрацията. Поради това
е склонен да сътрудничи с привържениците на статуквото, въпреки
че мотивите им са лишени от всякакъв привкус на християнство.
Най-сетне Спартак, не по-малко честен и ревностен вярващ, добре
помни как Сам Спасителят и пророците са изобличавали богатите
и затова клони към привържениците на социалната революция. Естествено,
при това малко или много ще му се наложи да си сътрудничи с тези,
които наричат себе си войнстващи атеисти.
Те и тримата
ще се срещнат в една християнска партия, ще се скарат (с което
ще настъпи краят й) или някой от тях ще получи надмощие и ще изгони
останалите. Новата партия - т. е. малцинството от християните,
които и без това са малцинство на света, едва ли ще може да направи
нещо със собствени сили. На нея ще й се наложи да се прилепи някак
към най-близката не-християнска партия: към привържениците на
силната власт, ако победи Филарх, към привържениците на демокрацията,
ако победи Статив, и към левите - ако победи Спартак. И не е ясно
по какво всичко това би се отличавало от сегашното положение.
От всичко
най-съмнително е обаче, че християните от такава партия ще успеят
да превъзпитат своите политически съратници. Все пак, както и
да се наричат, тези християни ще са не християнството, а малък
негов отломък. Идеята, която ги отделя от техните единоверци и
ги сродява с невярващите, изобщо не е свързана с вярата. Затова
такава партия няма право да говори от името на християнството
и има точно толкова власт, колкото е властността на привържениците
й. Но нещата изглеждат дори по-зле. Тази малка част счита себе
си за цялото. Наричайки себе си християнска, тази партия със самото
това обвинява в ерес своите политически противници и ги отлъчва;
и неминуемо предстои да я застигне изкушението, което дяволът
не е спестил на никого от нас: угодните за нея възгледи ще й се
привидят като учение на самата Църква.
Ние винаги
сме готови да приемем чисто човешкия си (макар и безвреден) ентусиазъм
за свята ревност. Това би се усилило многократно, ако наречем
неголяма група фашисти, демократи или левичари християнска партия.
Бесът-хранител на една партия винаги се радва да се нагизди като
ангел на светлината (2Кор. 11:14), а така ние сами му предлагаме
най-добрия маскараден костюм. Когато се разкраси така, неговите
повели бързо ще отменят всички нравствени задръжки и ще оправдаят
всичко, което могат да измислят нашите нечестиви политически съюзници.
Ако християните
трябва да бъдат убедени, че предателствата и убийствата са допустими,
за да се установи изгодният за тях режим, а религиозните гонения
и организираната престъпност - за да може да се поддържа той,
то това е най-добрият начин. Нека си припомним късните лъжекръстоносци,
конквистадорите и много други. Тези, които прибавят така
повелява Господ към своите политически лозунги, ги наказва
самата съдба: на тях им се струва, че са толкова по-добри, колкото
по-далече отиват по пътя на греха. И всичко това, защото си представяме,
че Бог е казал неща, които не е казвал никога...
Христос не
е пожелал да решава дела за наследство: Човече, кой Ме е
поставил да ви съдя или деля? (Лука 12:14). Той ясно ни
е показал какви средства са праведни. За да знаем кои от тях кога
са действени, Той ни е дал и разум. Останалото е предоставил на
нас.
Жак Маритен
в Схоластика и политика съвсем разумно сочи единствения
способ, чрез който може да въздействаме върху политиката. Християните
са влияели на историята не защото са имали някаква партия, а защото
са имали съвест, с която светът е трябвало да се съобразява. Какво
остава тогава, ще ни запитат? Да пишем на членовете на парламента
ли? И това не е лошо. Когато се решава, може да се съчетава кротостта
на гълъба с мъдростта на змията. Ако целта остава християнска,
в края на краищата светът би трябвало да се съобразява с християните,
а не християните - със света.
Всъщност
малцинството може да влияе на политиката само по два начина: или
като се прилепи към власт имащите, или като стане
партия в собствения смисъл на думата (т. е. таен съюз на мошеници
и насилници). Впрочем, забравих - има и трети начин: може да стане
мнозинство. Този, който обърне ближния си към вярата, би принесъл
на християнската политика най-голямата полза.
1941 г.
|