Пристигнахме в Калоферския манастир по време на вечерната служба. Малкият параклис беше пълен с монахини и послушници. След службата ни настаниха в една стая току под параклиса. Една монахиня донесе дърва, запали печката, донесе ни вечеря (вкусна картофена чорба), все шеташе и ни разпитваше от какво се нуждаем. Когато тръгна да си върви и аз излязох да я изпратя, на светлината в коридора разпознах лицето, усмивката, благия й поглед - сестра Валентина Друмева. Бях изумена от смирението, с което ни прислужваше, от грижата й да се чувстваме удобно в суровите условия на манастира. Помолих я да ми отдели време за разговор и тя веднага ме покани в килията си.
Докато палеше печката, разгледах простичко обзаведената й килия: икони окачени на източната стена (бяха много и не успях да ги запомня); писалище пред двата малки прозореца, гледащи към храма и цветните лехи; над писалището - разпятие, твърдо легло в ъгъла, на което ме покани да седна, и прост дървен стол, на който тя се разположи.
Разговорът ни някак естествено потръгна от моите две деца, към нейните 150 деца от неделното училище, децата от пловдивските домове за сираци и децата на България, за православното вероучение и изкушенията в съвременния свят.
Докато разговаряхме, някой все влизаше да я пита нещо, да я помоли за нещо.
- Тук все е така - смутено се извини тя. Помислих си: „Ако аз живеех тук, сигурно все щях да търся повод да я видя, да разговарям с нея” - присъствието й е завладяващо.
- Прави ми впечатление, че има много млади момичета в манастира.
- Тук са за Великия пост. Помагат ни много момичетата - четат в църквата, пеят... службите сега са дълги. Много добри деца.
- Насочвате ли ги към монашески живот?
- Не, комуто каквото Бог е отредил. Аз не искам да влияя на избора им. За благочестивия човек всеки път е добър и води към спасение.
- А как да разбираме какво е призванието ни: към едно ни влече сърцето, а друго става.
- Каквото става, то е Божията воля и трябва да го приемаме с вяра, не двоедушно. Аз, макар да съм израснала в религиозно семейство, изобщо не знаех какво е монашески живот. Учих едно, друго, но стана така, че дойдох в манастира и тук всичко ми хареса. Приех монашество и никога не съм съжалила за избора си.
- А как започна работата Ви с децата?
- Появиха се секти, сън не ме хващаше от тревоги и реших да направя нещо. Разлепихме обяви на няколко места в града и се появиха желаещи. Освен от Калофер, идват и 30 деца от Левски. Изучават Свещена история на Стария и Новия Завет, разказвам им поучителни разкази, извличат нравствени поуки, пеем... В края на учебната година правим тържество в читалищния салон с театрални постановки. Децата участват с голямо желание, а и публиката научава по нещо.
- С какво децата, които изучават вероучение са по-различни от връстниците си?
- По-възпитани са, по-отговорни, не се поддават на суеверия, секти и болна мистика. Защитени са. Светът е пълен със зло - без вяра тежко се живее, ако разчиташ на себе си, на своите сили. Колко е силата на човека? Докъде ще стигне сам, без Бога?!
- Напоследък все по-често се говори за въвеждане на сексуално образование в училищата, какво е Вашето мнение по въпроса?
- Ако това стане, ще се развратят децата - помълча и въздъхна. - Жалко. Човек неслучайно има свян, без свян се принизява до животно.
- Компютърът, Интернет се превръщат в нещо обикновено и необходимо. Как да предпазим децата си от злото, което дебне в тях, от насилието, порнографията, пристрастяването, от психическите и физическите увреждания?
- Не можем да върнем времето назад. Макар че, какво пък толкова сме придобили - техниката не ни е направила нито по-добри, нито по-щастливи, нито животът е станал по-лек или по-смислен. Човек може да се ползва и от телевизията, и от компютъра, и от Интернет, но със самодисциплина, без да се увлича и да се оставя те да поробват волята му. Но колцина могат да се похвалят с такава воля?! Сядаш и се забравяш с часове, а времето е скъпо, времето ни е премерено. А децата са съвсем безпомощни пред това изкушение.
- Как родителите християни да опазят децата си от влиянието на света: телевизията, улицата, местата за забавление и дори училището влизат все повече в противоречие с християнското възпитание?
- Да ги обграждат с молитва. Да се молят за тях и да ги учат да се молят. Щом са поверени на Бога и Божията Майка, те ще ги опазят, нищо няма да им навреди. И най-ревностният християнин не може да се опази от изкушенията на света, но с Бога сме силни и нищо не ни застрашава.
- Какво бихте възразила на твърдението, че християнското възпитание прави детето непригодно да живее в света? Смирението, честността, безкористността... не са от най-ценените качества днес?
- Родители, които възпитават децата си в духа на този свят, възпитават потенциални престъпници, които щом без угризения могат да престъпят моралния закон, рано или късно ще престъпят и законите на страната и ще свършат в затвора. Един човек, ако е възпитан в дух на егоизъм, пресметливост, двуличие, не може нито да има истински приятели, нито да създаде добро семейство. Цял живот ще си остане самотен и нещастен, необичан и неумеещ да обича.
За пример мога да дам децата, които са преминали през нашето неделно училище. Някои от тях са студенти, други създадоха свои семейства и сега водят тук децата си, но те в никакъв случай не са непригодни за този свят. Това са хора с калена, възпитана воля, организирани, с ясна цел в живота, знаят как да се радват на хубавото и как да приемат лошото, умеят и доброто в живота да оценят, и нещастията и неуспехите да преодолеят, без да губят вяра. Християнството ги е научило да ценят хората около себе си, затова се радват на добри приятелства и на добри семейства... Без вярата в Бога не си струва да се живее. Тя е по-ценна и от образование, и от имане, тя е най-ценното, което родителите могат да дадат на своите деца.
Съблазните в света са много, злото отвсякъде се домогва до децата ни, за да ги погуби. Но трябва да имаме вяра и да се молим на Бога да ги пази, а ние да посяваме в тях още от малки доброто повече с личен пример, да използваме всяка създала се ситуация, за да извличаме нравствена поука и наставление. Децата не трябва да живеят затворени, в ограничения, а да им се покаже доброто, за да могат да избират. Защото децата ни нямат избор или изборът им е ограничен - между едно зло и друго зло. Не бива да им се забранява да ходят на дискотека (забраненото привлича), но когато са се докоснали до атмосферата в манастира, до храма, до природата, тогава задимената, нездравословна атмосфера на нощните заведения е отблъскваща за тях и те ще търсят покоя и красотата на храма.

Тръгваме си от манастира сигурни, че ще се връщаме пак и че онова, което прави от един манастир средище на духа, не са сградите, стенописите, дори историята, а хората, които го обитават и го насищат с духовност.

E-книги