Разбираеми са нашите страдания, душевната ни болка, сълзите: та ние сме така свързани с нашите починали близки! Тяхното тяло е и наше тяло; и ето тази плът се разлага, умира, връща се в пръстта. Душата ни и тяхната душа - та ние сме едно същество. И ето, че част от това същество се откъсва, отива си. Как да не страдаме и духом, и телом?
Душата, като остави своето тяло, е смутена, объркана, скръбна...Самото отделяне от тялото е болезнен процес. От друга страна, мъртвите имат непосредствено усещане и виждане за духовните същности, нападенията на демоните и т.н.
Нашата мъка, сълзите и понякога отчаянието ни усилва смущението на душата: та тя все още е много близка до нас, тя е едно същество с нас и ако приживе, закрита от тялото, тя невинаги е чувствала душевното състояние на близките, то сега тя е особено беззащитна пред нашето отчаяние, което усилва смущението й.
Ето защо ние сме длъжни заради нашите починали близки да им помогнем, като приведем себе си в състояние на молитва - хармонично светло излъчване, което да се предава и на тях.
Всяка смърт е урок за нас, оставащите; тя е чудо, както и чудото на раждането: „како предахомся тлению”. Тя е напомняне за нашата предстояща смърт и при съставянето на плановете за живота си трябва да я имаме предвид.
Молитвите за починалия ни отвличат от нашата егоистична скръб и насочват мисълта ни към важното, предвид вечната му участ, положението на душата и нуждата да я подкрепим молитвено при преминаването й през митарствата.