Документи

Българската православна църква е една - из адвокатската защита на Св. Синод по делото, заведено от разколниците във ВАС


В подадената от т. нар. „Софийски митрополит” Инокентий жалба се иска отмяна на мълчалив отказ на МС на РБ за регистрирането на нов Устав и на ръководни органи на Българската православна църква. Жалбата е подадена от „Българска православна църква” с адрес - гр. София, ул. „Георги Раковски” № 58 (адресът на окупирания от разколниците столичен храм „Св. Параскева” - б. ред.). Като представител на тази „Българска православна църква” се е подписал „Софийски митрополит” Инокентий и в скоби е отбелязано, че той е „наместник-председател на Светия Синод на Българската православна църква и Софийски митрополит Инокентий”. Обаче Българската православна църква с това наименование и с Устава си, утвърден съгласно Закона за изповеданията на 31.12.1950 г., е призната и е добила качеството на юридическа личност заедно с местните си поделения по смисъла на чл. 6 от Закона за изповеданията (ЗИ). Съгласно чл. 5 от ЗИ изповеданията в организационния си строеж и в обредите и службите си могат да се ръководят от своите канони, догми и уставни положения, ако същите не противоречат на законите, обществения ред и добрите нрави.
Видно от съдържанието на протокола от проведения т. нар. IV църковно-народен събор от 1 до 4 юли 1996 г. (самочинно събрание на пребиваващите в разкол - б. ред.), на чиито решения се позовава жалбоподателят, този събор е приел с мнозинство „изменения и допълнения на Устава на Българската православна църква утвърден със Закона за изповеданията на 31.12.1950 година”.
Към този момент е действала нормата на чл. 135 от Закона за лицата и семейството, а сега е в действие нормата на чл. 7 ал. 4 от Закона за юридическите лица с нестопанска цел, която във връзка с чл. 5 от ЗИ следва да намери приложение в случая, а съгласно тези норми, след като едно лице е вписано в надлежния регистър под известно име, друго такова под същото име не може да се впише и доколкото регистрацията в този случай е условие за съществуването на юридическата личност, то следователно друго юридическо лице с наименование Българска православна църква, вече регистрирана като такава по смисъла на чл. 6 от ЗИ, не може да съществува!
Тази фактология навежда на няколко правни извода. Не сме изправени пред разделянето на едно юридическо лице с нестопанска цел и обособяването на две такива, в който случай е предвидена законна възможност за новосформираното юридическо лице да може да осъществява валидни правни действия до регистрацията си, а пред едно явление, характеризирано в Устава на Българската православна църква като вид църковно провинение. Определението в Устава на понятието църковно провинение се изразява в следното: „Църковно провинение е всяко умишлено или по непредпазливост извършено деяние против вярата и наредбите на светата Православна църква и настоящия Устав.” В конкретния случай това църковно провинение се нарича разкол, което по смисъла на чл. 188 т. 3 от Устава представлява отделяне от църковното единство или от връзката със законно установените църковни власти. С оглед на изложеното и като имам предвид нормата на чл. 5 и ЗИ и факта, че Устава на БПЦ е регистриран съгласно чл. 6 от ЗИ на 31.12.1950 г., то не е възможно съществуването на две български православни църкви като юридически лица с нестопанска цел с еднакви наименования, с един Устав и с двама представители - т. нар. „Софийски митрополит” Инокентий, който се зове „наместник-председател на Светия Синод” и Негово Светейшество патриарх Максим!
Този извод се потвърждава и при анализ на мотивите на решение № 5/11.06.1992 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 11/92 г. В него е посочено, че „религиозната общност” по смисъла на чл. 13 от Конституцията включва всички лица, които изповядват едно общо религиозно убеждение, а „религиозната институция” е елемент на организационната форма и структура, чрез която съответната общност осъществява своята дейност вътре в общността и извън нея - в обществото.
В конкретния случай религиозната общност като вид изповедание съществува под наименованието Българска православна църква, която е регистрирана като такава по Закона за изповеданията. Жалбоподателят не представлява друг вид религиозна общност, която да изповядва други принципи на вяра, да има други символи на вярата, така че става дума за една и съща религиозна общност, или по друг начин казано, едно и също изповедание - източноправославното изповедание, което Конституцията определя като традиционна религия на Република България.
Вторият основен въпрос е: доколко жалба, подадена от т. нар. „наместник-председател на Светия Синод на Българската православна църква и Софийски митрополит Инокентий” може валидно да сезира съда като подадена от лице, което може да представлява Българската православна църква? По смисъла на чл. 17 от единствено регистрирания Устав на БПЦ от 1950 г. „щом патриаршеският престол овдовее, Светият Синод има привременно за наместник-председател най-стария по митрополитска служба член на намаления му състав, който ръководи работите на Църквата до избирането на наместник-председател, което трябва да стане в седемдневен срок. Последният предприема и всичко необходимо във връзка с избирането на нов Патриарх, което трябва да стане най-късно до четири месеца”. В конкретния случай не сме изправени пред тази хипотеза, тъй като Българският Патриарх, който е Патриарх Максим, съгласно чл. 14 от Устава, служи пожизнено. Той не е поискал да бъде освободен от длъжност по собствено желание по смисъла на чл. 14 ал. 2 от Устава, липсват и канонични причини за освобождаването му. Той не е низвергнат, нито отлъчен от Църквата, и от момента на избора си през 1971 г. до настоящия момент, регистриран или не, Българският патриарх Максим е бил, и е представител на Българската православна църква пред органите на държавната власт и пред другите църкви по света. Признавайки неговите действия като Патриарх, държавната власт конклудентно е признала и неговата представителна власт като Патриарх на Българската православна църква.
От друга страна, от съществено значение е фактът, че по делото липсват данни за това дали при осъществяването на т. нар. „IV църковно-народен събор” са спазени правилата, предвидени в Устава утвърден през 1950 г., относно свикването на този събор, как са били взети решенията на него и спазена ли е процедурата за избор на Патриарх. Поради изложените съображения ви моля, уважаеми върховни съдии, да приемете, че липсва подадена жалба от лице с процесуална правоспособност да стори това, поради което по липса на активна процесуална легитимация производството по делото следва да бъде прекратено.
Третият въпрос от изключително важно значение е: доколко гражданският съд може да се произнася по спорове, свързани с вътрешното самоуреждане и самоуправление на Българската православна църква? Дали въобще в конкретния случай сме изправени пред мълчалив отказ от страна на Министерския съвет по смисъла на чл. 6 и 16 от ЗИ, свързан с регистрацията на нова юридическа личност с нейните централни и местни органи и с Устава й? Моето убеждение е, че в конкретния случай, както отбелязах по-горе, става дума за вид църковно провинение, каквото е разколът, поради което и по смисъла на чл. 30 от ЗИ, след като това понятие не е легално определено нито в ЗИ, нито в друг нормативен акт, а само в Устава на БПЦ, регистриран през 1950 г., то следва да намери приложение единствено той в частта си - отдел II - „Църковно-съдебни дела”! Следователно Върховният административен съд не е компетентен да се произнася по въпроси, свързани с каноните на Църквата касаещи църковни провинения, след като в Устава й е предвидено те да се разглеждат от църковни съдилища по реда, определен в него. Тази форма на разглеждане и осъждане на църковните провинения има основа и в Свещеното Писание - Първо послание към Коринтяните на апостол Павел - 6-1:6, в учението на светите Отци и в каноните на Църквата.
Четвъртият въпрос, на който следва да се отговори, е свързан именно с вътрешноорганизационния живот на религиозната общност Българска православна църква и е следният: Доколко са валидни решенията на „IV църковно-народен събор”, съобразени с действието на каноничните правила в Православната църква? Обществено известен факт е светият разширен и надюрисдикционен Всеправославен събор, събрал се по молба на Светейшия митрополит на София и патриарх на цяла България Максим и по покана, както и под председателството на Негово Светейшество Вселенския патриарх Вартоломей, състоял се в Патриаршеския катедрален храм „Св. Александър Невски” от 30.9. до 1.10.1998 г. На този събор, в присъствието на представляващите почти всички православни църкви в света, са поставени за разглеждане и разрешаване проблемите, създадени през 1992 г. и свързани с разкола в Българската православна църква. Всеправославният събор осъжда разкола като най-голям грях. Приканва групата, която е в разкол да се яви на заседанията на Събора и след като разколниците се явяват, Съборът приема като извършена с искреност заявата от тях за разкаяние и копнежа за възвръщането им в единството на Едната Православна църква. В заключение Съборът обявява: „И така чрез горните решения, които бяха приети единодушно от всички, с благодатта, щедростите и човеколюбието на великия Бог и наш Спасител Иисус Христос, по вдъхновение и просвещение на Всесветия и живоначален Дух, премахва се създаденият по какъвто и да било начин разкол и се отстранява от живота и паметта на Светейшата Българска църква, а съответно и на цялата Вселенска православна църква, за слава и чест на най-човеколюбивия небесен Отец, за напредък и слава на светата Българска православна църква и на нейните йерарси и за спасение и изкупление, и освещение на христолюбивия й народ”.
Това е решението на Всеправославния събор, който с оглед съдържанието на Свещеното Писание и Свещеното Предание, и учението на Светите Отци, Символа на вярата, както и Устава на Българската православна църква, елиминира решенията на т. нар. „IV църковно-народен събор”. Според деветия член на Символа на вярата и според Устава на Българската православна църква, Църквата е съборна по своя характер. Това означава, че Църквата се ръководи от решенията, които се вземат на проведените от нея събори. Всеправославният събор по своята същност е общо събрание на представителите на всички православни църкви в света, поради което и при наличието на съборното начало като принцип на управление на Църквата. Решенията на този събор като върховен израз на волята на законодателната власт в Църквата, са задължителни за всички поместни православни църкви и за всички православни християни по целия свят. Следователно решенията на „IV църковно-народен събор на Българската православна църква”, на които се позовава жалбоподателят, с оглед каноничните правила нямат валидно действие към настоящия момент.
По своята правна същност Българската православна църква е юридическо лице (ЮЛ) с нестопанска цел. Като такава тя е регистрирана по реда на ЗИ със своя Устав и централни и местни органи. Всяко юридическо лице като субект на гражданското право се индивидуализира с определени признаци, които го отличават от другите субекти и са му необходими за участие в оборота. Съществените признаци на ЮЛ според проф. Таджер са: наименование, седалище, предмет и район на действие, вътрешни устройствени актове, националност, регистрация, когато се предвижда такава.
Наименованието на ЮЛ представлява словесното обозначение, с което ЮЛ участва в оборота и то се определя с акта на образуването му. В конкретния случай наименованието Българската православна църква отличава вече регистрирана по реда на ЗИ религиозна общност, представляваща хора изповядващи източноправославна вяра. В чл. 3 от ЗИ Българската православна църква е определена като традиционно изповедание на българския народ, църква, която е свързана с неговата история и като такава по форма, съдържание и дух ЗИ я определя като народна, демократична църква.
И така, исторически, правен, фактически, библейски и църковен абсурд е българският народ да има две български православни църкви, които да съществуват в правния мир с едно наименование, с един Устав - веднъж регистриран, а после изменен и допълнен, с един Символ на вярата и с двама патриарси!
И подалите жалбата, и третата заинтересована страна в настоящия процес, Българската православна църква с представител Патриарх Максим изповядват една и съща вяра - християнска православна вяра с нейния Символ на вярата, приет на Първия и допълнен на Втория вселенски събор.
И според правилата на гражданските закони, и според каноничните правила няма и не може да има две юридически личности със самостоятелна правосубектност като Българска православна църква.


Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
                     

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!