Отец Георгий Чистяков е богослов, филолог и историк. Енорийски свещеник в московския храм „Св. Козма и Дамян” и предстоятел на храма "Покров Богородичен" в Детската републиканска клиническа болницa. Член на управителния съвет на Руското библейско общество и на международната асоциация за изучаване на Отците на Църквата, ректор на Общодостъпния свободен университет, основан от o. Александър Мен, завеждащ катедра по история на културата в Московския физико-технологичен институт. От 1995 г. чете лекции по история на християнството и богословската мисъл. Виж също: О.Георги Чистяков: Слизане в ада (на страницата на фондация "Покров")

Още древните отци казват, че към Бога водят три пътя: на роба, на наемника и на сина. Когато човек се въздържа от грехове само поради страх от адските мъки, това е пътят на роба, който се ръководи от страх пред наказание. Пътят на наемника е свързан с желанието да заработи някаква награда.

Ако някой извърши даже подвизи заради желанието да се сподоби с Царството небесно, то светите отци наричат делото му наемническо. Бог иска от нас да поемем по пътя на синовството, т. е. от любов и усърдие към Него да постъпваме честно и да се наслаждаваме на спасителното съединение с Него в душата и сърцето си. В миналото към Бога вероятно водели и трите пътя, но в края на ХХ век стана очевидно, че първият и вторият са пътища без изход, тъй като, ходейки по тях, стигаме единствено до нервен срив, погубвайки и себе си, и множество хора около нас.
Все още обаче, самите ние се плашим един другиго, че Бог за нещо ще ни накаже. „Бог го наказа” - казваме за някого, комуто нещо се е случило, когато считаме, че той е заслужавал наказание за нещо. Всъщност ние се страхуваме от Бога както елините - от Зевс, египтяните - от Амон, а римляните - от Юпитер. При това въобще и не забелязваме как сами ставаме езичници.
И все пак, не може без страх Божий! Този израз се среща многократно в Библията, което съвсем не е случайно. Само е нужно да разберем какво представлява този страх, който ни учи на мъдрост (Притч. 15:33), предпазва ни от зло (Притч. 16:6) и ни води към живот (Притч. 19:23); той е чист (Пс. 18:10) и освен всичко останало, се заключава в това, да ненавиждаме злото (Притч. 8:13). Това не е ужас пред Бога и не е страх от евентуално наказание. Бог не ни преследва, но ние бихме могли твърде лесно да Му причиним болка с нашето непослушание.
Някое дете се страхува от майка си да не му се скара, но друго се бои да не би да я огорчи или разстрои. Ето къде е разликата между човешките страхове пред нещо опасно и страха Божий, който за нас е най-драгоценното от всички съкровища.
От 90-те години на ХХ в. наблюдаваме едни сърдити православни млади хора, за които религията е свързана преди всичко със страха пред Типика, Устава - да не би да нарушат поста или да сторят някакъв грях, мрачни, сурови, дори външното поведение на които е иноческо. Боим се те да не са избрали за себе си пътя на роба. Разбираемо е защо - през тоталитарния режим дълго бяхме роби и сега е трудно, даже почти невъзможно, да се избавим от робската психология. Но е необходимо, та да не би да изгубим един ден вярата си, подобно на нашите прадеди и деди, които се отказали от Бога, понеже виждали в Бога несвобода. Отказвайки се от Бога посредством ума си, те простирали към Него сърцата си; отхвърляйки несвободата, те се стремели тъкмо към Бога, само дето не знаели, че Този, Който им е толкова нужен, Който не им достига, е именно Той, а не някой друг.

Раби Божии

Смятайки, че ние ходим на църква само заради страха от наказание, невярващите мислят, че религиозността унижава човека, потиска неговото „аз” и въобще ни прави роби. Това е наистина така, ако виждаме в страха Божий единствено и само страх от наказание или възмездие. Тия, които разбират нашата вяра по този начин, се помрачават и се превръщат в роби на религията. Когато проумеем истинската същност на страха Господен, нашата вяра ни окрилява, открива пред нас нови възможности и нови хоризонти, дава ни нови сили. Именно в християнството невъзможното става възможно. По думите на Иисус Спасителя „за човеците това е невъзможно, ала не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно” (Марк. 10:27).
Във връзка с горното е уместно да си припомним значението на староеврейската дума за „раб Господен” (евед Иахве). „Евед” означава служител или съработник Божий и едновременно с това отрок, т. е. чедо, което е пораснало, но не съвсем. Към него може да се отнасяме като към възрастен, макар все още да трябва да го наглеждаме и полагаме грижи за него - ето що е „раб Божий”!
Християнството започва с коленопреклонението! Тези думи, колкото и важен, и верен тезис да стои зад тях в очите на православния християнин, будят недоумение у хора, които не знаят нищо за християнството, богослужението, мистическия опит в Православието. За човек, който нищичко не знае извътре за християнството, а само външно, тази фраза изобразява смазан от религиозните догми човек или робски застанал на колене пред иконата в тъмния храм.
Да, по този начин се разбира коленопреклонението на християнина, гледано отстрани. На дело, в него се изразява не робска зависимост, покорност или страх, а коренно различно чувство - възторг: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро” (Пс. 103:24). Същото чувство е удивително точно изразено и в прокимена на вечернята в събота: „Господ се възцари, в красота се облече” и други богослужебни текстове.
Това чувство е преживяно от всеки лекар, видял безнадеждно болно дете да оздравява; от всяка майка, посрещнала сина си жив от война; а в края на краищата и от всяко дете, намерило в утрото на рождения си ден играчка или подарък, за който дълго е мечтало. И любов, и благодарност, и щастие, и усещане за Неговото присъствие до нас, изобщо - пълнота, това е то, нашето коленопреклонение, нищо друго; във всеки случай не и страх. „Ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това... В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха” (1 Йоан. 4:16-18).

Богословие на страха

Обаче религията, основана на страха, е все още привлекателна за някои. Днес безразборно се преиздават стари книги, проводници на това богословие на страха. Нормално би било да предположим, че заинтересовани групи и сили дават указания за фототипни издания на подобни книги с цел да се насажда в православния народ атмосфера на страх, робско послушание, покорство, като едновременно с това целят да отслабят влиянието на Църквата сред народа, да я дискредитират в очите на населението и т. н. Често тези издания са плод на усилията на честни хора, без каквито и да било злоумишлени намерения - бедата е, че издателите им, както и ние понякога, сами предпочитаме положението на раби, вместо богосиновството.
Използването на религията в качеството на инструмент се превръща в трагедия за всички. И за народа, и за онези, които го използват, и за самата религия. Това довежда най-напред до култивирането на абсолютна религиозна индиферентност, после до взрив на безбожие и накрая до появата на нови изповедания и нови религии. По такъв начин нова религия в края на ХХ век стана марксизмът, който зае в сърцата на много хора, без значение добри или лоши, мястото на Бога, изгонен оттам чрез задължителността на постите, изповедта и атмосферата на страх, нагнетявана от някои до ден днешен.
Повечето от нас са израснали в епохата на робството и от пелените сме били роби, като още на 3-4-годишна възраст сме осъзнали общозадължителността на този факт. До такава степен сме привикнали с робската си роля, че на пътя към Бога също избираме да сме роби (вместо рабй). Евреите в пустинята видели в Моисей враг именно защото той ги освободил от робство (Изх. 16:2-3). Ние също считаме за враг оня, който ни напомня, че сме призвани към свобода (Гал. 5:13), само защото сме свикнали с несвободата и тя ни е психологически по-близка. Точно тази несвобода, сковаваща нашите сърца, ни пречи да почувстваме Иисус, а в Църквата да виждаме само заповеди, установления, забрани и да не усещаме Неговото изгарящо присъствие и радостта, за която са ни оставили свидетелства от опита си църковните писатели.
В съветските времена в училищата на децата се преподаваха знания, ориентираха ги към фактологията, развиваха паметта им. Учеха ги на бързо четене, а трябваше да ги учат на бавно, но задълбочено. Никой не развиваше техните чувства. И днес, идвайки в Църквата, те отново искат да научат всичко за Бога, за истината, за православната вяра. И не разбират, че в тази област главното са не толкова знанията, а чувствата. Ориентацията към знанията ни прави неживи, а съчетана с робската психика ни превръща и в роби на собствения ум и неговите ограничени възможности, поради което не сме в състояние да се потопим в Бога като в океан, както е описано от светите отци.
Постоянно и навсякъде търсим врагове, проверяваме вярата си по каноните като ученици, сверяващи отговорите на задачите в учебника; заплашваме се един друг с Бога, виждайки в Него, може би и добър, но робовладелец, а себе си - роби. Струва ни се, че всичко около нас е лошо и ужасно, толкова лошо, както никога досега. Затова и до днес още нямаме сили да възкликнем заедно с архиепископ Йоан (Шаховский): „Земята е загърната като в слънчев прах от любовта Господня.” А това си е напълно вярно.

E-книги