Когато честваме половинвековния юбилей от възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската православна църква, ние неминуемо се изправяме и пред хилядолетната традиция на нашата Църква и многовековната християнска история на нашия народ. Тогава по необходимост се опитваме да видим изконното величие и достойнство на Православната църква в нейната вековечна мисия за духовно просвещение и спасение на българския народ.
Достойнството и хилядолетната история на Българската църква и нейната духовна култура се основават на непреходните традиции, завещани от нейните основатели и първойерарси. Нейно духовно наследство е делото на св. цар Борис-Покръстител и евангелизаторската мисия на св. братя Кирил и Методий сред славянския свят, християнското книжовно дело и духовно-просветната мисия на техните ученици в България, християнското съвършенство и святост на българските подвижници, светители и църковни учители, обновителното дело на св. Евтимий и неговата Търновска книжовна и богословска школа.
Това ни дава основание да възприемаме Българската православна църква като духовна хранителка на българите и пазителка на духовните скрижали на евангелската нравственост и вярна наставница на християнското благочестие и всяка добродетелност през вековете и до днес.
Християнството и християнската духовност имат както ясно изразен културно-исторически характер, така също и много по-дълбоко, универсално-онтологично или космологично измерение. Християнството носи през вековете и сред народите духа на обновлението на човешката природа, което е плод на Изкуплението и Спасението на човешкия род чрез Личността и делото на Сина Божий Иисус Христос.
Затова наред с конкретните културни и исторически форми на християнството или християнизацията на човешките нрави и нравственост, на законите и държавата, на изкуството и материалната култура, в Църквата, приобщените към нея народи, чрез участието си в новия благодатен живот в Христа стават причастни на Духа на обновление и вечен живот, които надхвърлят границите на времето и пространството.
Тази вечно жива и вечно нова християнска духовност, която е плод на причастността към Христовия Дух на обновление и живот, е сърцевината на духовно-нравствения и мистичен живот на Христовата църква. Към този живот са приобщени спасяващите се чрез вярата и благодатта християни - като верни чеда на Църквата, като членове на Едно мистично Тяло (Еф. 4:4-6).
Когато разглеждаме християнската духовност в дълбочина - като същински духовно-нравствен живот на вярващите християни в Църквата, не бива да забравяме наличието на две неразривно свързани и преплитащи се измерения и проекции в него: едното - дълбинно, универсално-общочовешко или онтологично-космологично измерение, свързано с вечните и неизменни корени на „новия живот в Христа и благодатта на Св. Дух” и успоредно с него - културно-историческото измерение, свързано с променящите се във времето форми и прояви на този дух и живот. Като онтологичната и духовно-екзистенциалната страна на обновлението на човешкото естество в Христа и благодатта на Св. Дух се явява основата на конкретните културно-исторически прояви на християнския обновен живот. Това е съчетаване на универсално-онтологичното и културно-историческото, а така също и преплитане на личната вяра и нравственост на християните с общностната духовна култура на християнската Църква в историческата традиция.
В православната духовност и християнската нравствена култура на българите се срещат и преплитат споменатите две много важни измерения - вечното и неизменното като плод на причастността към Божествения живот в Христа и Св. Дух в Църквата, трансцендираща пространствените и времеви граници, от една страна, и конкретните, променливи във времето външни форми на този духовно-нравствен живот от друга.
В духа и традициите на българската християнска нравствена култура са заложени мощни творчески импулси още от великото дело на св. братя Кирил и Методий и техните ученици в България.
Радостта от обновлението на човешкия живот в Христа, която озарява българите след Кръщението, освобождаването от мрака на езичеството и властта на греха и тлението, от робството на стихиите на този свят са водещите теми в творчеството на всички български християнски книжовници от Преславската и Охридската школа. В тяхното творчество откриваме отразен духовния опит именно от пътя на обновлението в Христа и покълването на семената на нравственото възраждане и преобразяване, които възрастват в душите на новопосветените и изкупени в Христа българи. Виждаме радостния полет на духа в освещението и приобщаването към благодатта на Св. Дух, дарувани на членовете на Църквата и светлата надежда за вечен живот в Царството Божие, които дават своя изобилен духовен плод на праведност и святост сред българите в благодатното лоно на Църквата.
Духовната радост от обновлението на човешкото естество и новия живот в Христа и Св. Дух, придобит чрез купела на кръщението, виждаме във възторжените слова и песнопения на Преславската книжовна школа - в словата на еп. Константин Преславски и богословието на Йоан Екзарх. А в словата и поученията на св. Климент Охридски намираме непрестанна възхвала на просветленото и осветено в Христа естество на човека, станало способно чрез причастността към изкуплението да съзерцава Трисолнечната Божествена светлина и да възпява радостно Бога, окриляно от благодатта.
Затова можем да говорим, че съществуват първообрази на християнска духовна култура, които задават определени контури на специфично българска идентичност - със свои модели за следване и обновление, в контекста на универсално-вселенските и общоправославни съборни измерения на духовността и християнското нравствено подвижничество. Подобни образци бихме могли да видим и да открием още в самото начало на християнското просвещение в България. Те са заложени в делото на българските просветители и първоучители - св. братя Кирил и Методий и техните ученици - като изконна основа и дух на християнската култура в България. Тези първооснови и образци дават както твърдата и неизменна основа на християнската духовна култура на българите, но така също определят и непрестанно възпроизвеждащите се и постоянно обновяващи се през вековете модели и образци на тази култура като устойчива традиция и духовно предание, като духовни и свещени завети на Църквата в нейното служение!
В резултат на този творческо-динамичен характер на християнската духовност в България нейните същински и най-автентични корени, най-дълбоки форми и насоченост никога не са били статично затворени в архаизирани и остарели, превъзмогнати от времето външни културни стереотипи, а винаги са обърнати към творческо духовно обновление и актуализиране, за да служат по възможно най-добрия начин за спасението и духовното просвещение на душите на българите.

E-книги