Порочна практика, наследена от времето на тоталитарния режим е да се присвояват плодовете на църковното дело, като се игнорира истинската му същност и му се придава светски облик. 24 май, Празникът на славянската писменост и култура, е красноречив пример за опита да бъде отделено общественото дело от боговдъхновената мисия на светите братя Кирил и Методий. Разделението между светско и религиозно явно е дълбоко вкоренено в съзнанието, тъй като години наред бе изтъквано като критерий („светския” характер на образованието), възпрепятстващ въвеждането на вероучение в училищата. И ако промените в законодателството могат да се извършват на всеки четири години, при всяка смяна на управляващите политически сили, то промяната в обществените нагласи и предразсъдъци е свързана с израстване на личното съзнание. Този процес обаче изисква години и усилна работа най-вече от Църквата.
В този дух в последните години тя ясно подкрепяше усилията за въвеждането на предмет религия в образователната система. Още през 1997 г. Църковно-народният събор постанови своето становище, че трябва да се преподава православно вероучение в училищата. Но от тогава и до днес религиозното просвещение продължава да среща трудности, най-вече от институциите, което прави организирането му мудно, а преподаването му - възможно само във форми, подходящи повече за философска дисциплина.
През всичките тези години недооцененаостана една изключително надеждна форма на просветна и възпитателна работа - църковните училища. Те са важна част от просветно-учителска дейност на Църкавата. Освен знания този тип образование има всички възможности да изпълнява и възпитателни функции. Тъй като то е естествено продължение на православното богослужение, в което наред с възрастните и децата като участници в тайнствата придобиват личен религиозен опит.
В този смисъл, когато се говори за религиозно обучение, все по-често се използва терминът „литургийна катихеза”. Не само защото св. Литургия пресъздава историческите факти - живота, смъртта и Възкресението на нашия Господ Иисус Христос, или защото в символиката й е концентрирано богатството и дълбочината на богословската мисъл през вековете, а защото мистично и реално ни съединява с Бога.
Затова, като има за основа литургийната катихеза, целта на църковното училище е не само да преподава знание, но да допринася за цялостното изграждане на личността. Естествено тази висока цел, която стои пред църковните училища е невъзможно да се осъществи, ако не е предшествана от християнско възпитание и пример в семейството и ако няма своето продължение в един пълнокръвен енорийски живот.
Освен тази същностна характеристика, която носят формите на религиозно обучение, църковните училища добиват свой собствен лик в зависимост от обществените условия и от времето, в което се раждат.
Преди години дори и в най-малките градчета, а и в селата кипеше оживена читалищна дейност. Читалището, някога център на културния живот на тези макар и малки общности, днес е изоставена порутена сграда или е превърнато в супермаркет или в офис на банка. Съдбата на тази сграда образно чертае обществените условия, в която Православната църква трябва да работи. Така църковното училище като част от нейната мисия е изправено не само пред проблема за бездуховността, наследена от тежките години на социализъм, но и пред задълбочаващите се социални проблеми, например като нарастваща неграмотност. Затова и надеждите за възраждане на духовния живот някак си естествено се възложиха на църковните училища, там където ги има.
В състояние ли са обаче те да поемат подобна функция?
Църковните училища у нас са все още с твърде ограничена дейност, създадени са като неделни школи по катехизис. Те съществуват благодарение на ентусиазма на енорийския свещеник и доброволния труд на богослови. В отделни енории обаче с подкрепата на местната общност дейността на неделните училища непрекъснато се разширява. Наред с часовете по катехизис, в тях намира място музикална школа, школа по иконопис, приложно ателие за дърворезба и изработване на други утвари, дори се изучава западен език. Така намират приложение традиционните за църквата форми за образование - църковната литература, музика, иконопис. Естествено, възниква и нуждата наред с богословите в училището да бъдат привлечени и други специалисти - музикални педагози, иконографи.
Друг неотложен проблем, свързан с разширяването на тяхната дейност, е необходимостта от създаването на единна програма на обучение и осъвременяване на методите на преподаване. За тази цел е необходимо определяне от Светия Синод на БПЦ на специална комисия, която да се занимава с организацията, формите и методите на религиозно обучение. Нейната функция обаче не трябва да бъде механично регулираща и цензурираща, а координираща. Организирането на семинари и работни срещи би спомогнало за усвояването на позитивния опит и отпадане на неподходящите форми на работа. В това отношение особено полезен може да бъде опитът на Православните църкви в страни като Гърция, Русия и други.
Решаването на тези и други проблеми тепърва предстои. Но остава фактът, че църковните училища, макар и все още с ограничена дейност, свидетелстват за постепенното преодоляване на изкуствено насаденото разграничение между светско и религиозно, между обществено и църковно, между просвещение и общение с Бога. Тази форма на религиозно образование тепърва ще ангажира повече вниманието на Църквата и обществеността, защото именно тя може да се окаже онази отдавна търсена форма на образование, която е в състояние да оказва отпор на деструктивните сили в обществото ни.

E-книги