Настоящата година е 105-а от издаването на „Църковен вестник”. По повод на тази годишнина разгръщаме пожълтелите страници на първите броеве от 1900 година, които се появяват в навечерието на най-светлия празник Възкресение Христово. Радостният възглас „Христос воскресе” ни напомня, че това, което скъсява разстоянието от един век и ни обединява с основателите на първия печатен орган на БПЦ, е едно събитие, за което ограничеността на времето и пространството нямат значение. А статията „Разтление”, която поместваме тук, ни показва, че духовните и нравствени проблеми на обществото ни са сходни с тези преди повече от век.


Нашето общество се намира в периода на мъчителни кризиси. Най-острият и непоносният от кризисите, които преживява, е, без съмнение, моралният. С едно по-дълбоко вглеждане в обществения живот, всеки ще забележи и изповяда две грозни прояви: обща разслаба на нравите и обща забрава на длъжностите. Тази разслаба и тази забрава носят белезите на обществено разтление: грозната миризма на гниенето и плесента се чувства отвсякъде. Всеки вижда, гледа, осезава разтлението: гледа го в нравите, вижда го в сенките на учрежденията, осезава го в живота. Колкото върви времето, разтлението расте, разпростира се и обхваща всички слоеве на обществото, пробива си път във всички гънки и кътища на живота, заплашва да прекрачи прага на семейството - основата на обществото, заплашва да се изправи пред вратата на Църквата и да засегне вярата - живота и силата на народа.
Подобно епидемия, която напада недъгавите части в организмите, разтлението изпърво подири своите жертви между слабите и, защото почти повечето части на обществения организъм, в едно или друго отношение, са болни и недъгави, заплашва да обхване целия организъм. В това разтление някои виждат стадий, през който трябвало да мине в еволюцията си нашето общество: разтлението за тях е прераждане на обществото; смърт на старото, отживялото и похабеното; заря на някаква пролет, която била носителка на сила, здраве и живот! Горчива измама! Младите общества не почват зарята си с разтление: те още не са живели и тепърва мислят да живеят.
Разтлението, което потиска на всяка стъпка нашия живот, не е прераждане, не е и смърт на отживялото, не е и заря напролет, а болест, пренесена отвън, присадена изкуствено и благоприятствана от безсистемността на нашето обществено възпитание. Тази болест се нарича занемара на длъжностите, които имаме като християни и граждани.
Ако някой се вгледа в нашия живот и схване неговите стимули, с пълно право и основание може да каже, че ние живеем за да поддържаме и разпространяваме лошавото в света, защото то е станало наш въздух; борим се и съревнуваме помежду си да защищаваме злото, защото в него намира изобилна храна нашият егоизъм; отбягваме високото, идеалното и светото, като подаваме горещо ръка на ония, които са лишени от висок полет, защото виждаме в техния образ свое подобие; жертваме се за своите страсти, защото, като се намираме слаби да бъдем техни господари, ставаме техни роби и жертва.
Като намираме трудни длъжностите, които ни налага отечеството, ние се туряме в редовете и поемаме длъжностите на ония, които признават за отечество цялата земя и за съотечественици всички човеци; като не можем да обичаме своите ближни, своите съграждани и съотечественици, прокламираме, че обичаме цялото човечество; като не можем да бъдем добри патриоти и граждани, наричаме себе си добри космополити; като не сме нито добри и примерни християни, нито добри и примерни граждани, заблуждаваме се, че сме добри и примерни братя на човеците; като считаме религията за примамка на простите, молитвата за отегчение, християнските добродетели за непоносим товар, живеем без религия, молитва, добродетел - живеем без съвест; като не можем да служим на принципи, служим на своите страсти и слабости; като не можем нито да създадем нещо, нито да подобрим и закрепим добрите неща, които сме унаследили, разрушаваме, събаряме, компрометираме всичко - семейство, Църква, отечество; като не можем да бъдем човечни и справедливи спрямо характерните, честните и превъзходещите ни, ставаме жестоки, отмъстителни и несправедливи; като сърце ни не дава да признаем, оценим и насърчим морално добродетелта, таланта, патриотизма, с душевна наслада награждаваме, въздигаме, възхваляме и стискаме ръката на порока, неспособността, егоизма. Подозрителни и недоверчиви един към друг, мрачни, навъсени и индиферентни, ние не знаем ни благ поглед, ни искрени думи, ни благородни чувства и задължения. Охканията и патилата на отечеството не покъртват душата ни, страданията и злочестините му ни се струват малки. В своята злост, егоизъм и упадък искаме нови беди и злочестини да връхлетят отечеството, искаме това, за да удовлетворим своите слабости и да дадем храна на своята жестокост. В нашите очи отечеството е виновно, дето не стане и смачка с ръка злото, което го потиска, но не смисляме, че злото, ужасното зло, сме самите ние, които сме занемарили дълга, пътя на добродетелта и примера на нашите прадеди. Те с добродетелите си създадоха от роби и рая един народ, а ние с пороците си озлочестяваме освободеното с толкова кръв и жертви отечество!
Обществата ги крепят религиозни, добродетелни и самоотвержени мъже. Такивато мъже са сол на обществото. Историята на човечеството е история за живота, деятелността и самоотвержението на велики мъже, велики по вярата си, идеите си, патриотизма си, характера си. И вярата, и идеите, и патриотизмът имат своите мъченици. Мъчениците са светила, които осветяват пътя на човечеството. Ореолът на мъчениците и ратниците е изтъкан не от злато и бисери, а от подвизи и светли и велики дела. Но какво велико може да се чака от днешния живот, който има за стимул егоизма, користта, порока? Който сее ветрове, ще жъне бури.

E-книги