В последните го- дини се стигна до абсурдни положения по отношение на православните християни в България. Засвидетелстваното мнозинство от вярващи доскоро бе лишено от правото да има регистрирана и призната от държавата институция, в същото време се сдоби с още една под същото име, но с различно ръководство. Красноречиво говорят и фактите, че подготовката на свещенослужители, организирането на неделни училища и тяхната издръжка, социалната мисия на Църквата - уреждане на старчески домове, сиропиталища, грижа за болни - са ограничени поради липса на финансови средства. Причината е, че все още имуществото на БПЦ не е върнато по реституция. Ако трябва да отбележим някакъв напредък, то това е законодателното разрешаване от страна на държавата на проблема с разкола в БПЦ, който внасяше смут в душите на вярващите. Всеправославният събор в София от 1998 г. сложи край на разкола, а от страна на държавата това стана с новия Закон за вероизповеданията.
В Глава I са заложени основните принципи, гарантиращи свободата на вероизповедание в България. Някои от неяснотите и пререканията при разглеждане на този изключително важен закон за обществото се дължат на различната аргументация относно прилагането на тези свободи. Едната се базира на опита в Съединените американски щати, където няма закон за вероизповеданията на федерално ниво. Пропуска се обаче фактът, че всеки щат в своята автономия има такова законодателство. Другата позиция се основава на опита в Западна Европа, където има специфично прилагане на международното право в тази област с оглед на това, че в най-важните международни актове на Съвета на Европа и ООН по отношение на защитата на основните права и свободи на гражданите е предвидена само основната по обем защита. Националният законодател е този, който трябва да предвиди по-висока степен на тяхната гаранция и защита. Затова предвид на изрично изтъкнатото от Европейската комисия по правата на човека решение, че съществуването на държавна църква само по себе си не представлява нарушаване на свободата на мисълта, съвестта и религията, не се оспорва съществуването на такива църкви. Имаме достатъчно примери в Европа - Дания („Евангелско-лютеранската църква е традиционна в Дания и като такава се подкрепя от държавата” - чл. 3 от Конституцията), Норвегия (Евангелско-лютеранската църква е официалната църква), Гърция (признаване на държавна религия на конституционно ниво), Великобритания (от страна на държавата се признават две църкви - Църквата на Англия (Англиканската църква) и Църквата на Шотландия (Презвитерианската църква), в Италия през 1984 г. се внасят промени в Лютеранското споразумение с Католическата църква, съгласно което й се предоставят някои привилегии. Така например Католическата църква избира преподавателите по религия в държавните училища, които съответно получават заплащането си от държавата. Съществуват още църкви, които в отделни държави са официални, държавни или пък традиционни. Международното право забранява дискриминационното упражняване на всяко право, включително и свободата на мисълта, съвестта и религията. В същото време диференциацията на законово и административно ниво между религиозните и нерелигиозните общности, както и между самите религиозни общности е позволена. В този смисъл е и становището на Комитета за човешките права към ООН, който изрично позволява на държавите да признаят дадена религия като държавна, официална или традиционна, както и да приемат определени вярвания като официална идеология, при условие, че лицата, които не ги споделят, не са дискриминирани.
В България според новия Закон за вероизповеданията, а и според Конституцията източноправославното вероизповедание е традиционно. Но нека разсеем някои погрешни представи за това, че по такъв начин БПЦ има някакво привилегировано положение. В резултат на нанесените й поражения по време на комунизма и след разкола в БПЦ правото на вероизповед на нейните членове е силно ограничено. Финансовото състояние на БПЦ я принуди да свие своята дейност до един минимум (дори и към днешна дата тя е лишена от правото да владее своите имоти и да осъществява своята дейност в условията на отделеност на Църквата от държавата - самоиздръжка, социална и образователна мисия и др. Въпросът за регистрацията на БПЦ и нейното имущество е пряко свързан с поставянето й наравно с другите вероизповедания. De facto тя все още е в положение на дискриминирана и ограничавана в своята свобода, чрез лишаването й от икономически възможности да изгражда и поддържа материалната база, необходима за нейната мисионерска дейност. Тя бе лишена и от правото да заеме своето статукво в държавата. Регистрацията ex lege на БПЦ, залегнала в Закона за вероизповеданията, не е привилегия, а възстановяване след една неправда - игнорирането на БПЦ и лишаването на нейните членове от правото да имат своя религиозна общност, призната от държавата.
Колкото до това, намесва ли се държавата в делата на Църквата, нещата се изопачават. Православната църква никога не е отричала помощта на държавата (модела на отношение между Църква и Държава в класическия византийски период, от който е и основният корпус от църковно-правната нормативна уредба в Църквата - Симфонията), когато тя е в унисон с нейните принципи. В нашата история има един уникален пример за това как една светска власт, и то иноверна, постановява учредяването на Българската екзархия със султанския ферман от 1870 г. Намесата на държавната власт в делата на БПЦ след промените, и по-конкретно през 1992 г. , не е от този род доброжелателност, за която говорим. Нейната груба намеса доведе до разкола в БПЦ, така че поправянето на тази грешка бе абсолютно справедлив акт от страна на държавата, бих казал дори задължителен.
Много често се говори за добра воля от страна на държавата за решаване на проблемите в БПЦ, но явно има властимащи, които не са заинтересовани от това. На заседание на Народното събрание от 25.07.2002 г. в изказаното официално становище от Димитър Абаджиев в качеството му на секретар на ПГ на ОДС същата партия поема отговорността за нестабилното състояние на БПЦ и призовава всички останали да направят това.
По нататък се отбелязва, че СДС признава БПЦ като единна и неделима. СДС ясно заяви, че към момента не подкрепя и няма да подкрепя никакви процеси на разцепление в Църквата. Заявено бе и нещо много важно, че автономията на БПЦ не трябва да бъде накърнявана по никакъв начин и от никаква институция. Естествено тук стои въпросът: а как да се възстанови безпорядъкът, вече причинен точно от такава намеса? Господин Абаджиев отбелязва: „Всеправославният събор, състоял се в София през 1998 г., сложи край на разкола и прие покаянието на клириците, участвали в него.” Ясно и отчетливо е заявено, че именно този събор, а не една или друга инстанция, е потвърдил йерархичното ръководство на БПЦ. Тя има правото да се самоуправлява и го е направила. Държавата няма право да се меси в делата на Църквата, за да й причинява вреди, какъвто несъмнено е разколът, и е задължена, след като е допуснала това, да възстанови справедливостта, което до голяма степен е постигнато с новия Закон за вероизповеданията.
Една част от власт-имащите не крият вината си и признават правата на БПЦ на думи, но същевременно обжалват основни текстове от Закона за вероизповеданията, които са абсолютно основателни и ненакърняващи ничии права. Това поведение е абсурдно, както и твърдението, че може да има две регистрирани религиозни общности с едно и също име, когато дори по търговския закон не може да съществуват две фирми с идентични имена.
Крайно време е правата на православните християни в България да бъдат зачетени и признати поне наравно с всички останали нови и стари религиозни общности, дошли от Изток и Запад и заварили в България една древна и толерантна, утвърдена много преди тях религия, която може да бъде „упрекната” единствено в това, че е виновна за съществуването на нашето отечество.

Румен ХРИСТОЗОВ

Върховният началник на Църквата в България бил Негово Блаженство Екзархът, чието седалище било в Цариград. Българската православна църква била подчинена на Св. Синод, чрез когото се съхранявала и нейната връзка с Вселенската църква във всичко, що се отнася до догмите на вярата.
Княжеството в църковно отношение се деляло на 11 епархии, всяка от които управлявана от по един митрополит съвместно с Епархийския съвет.
В цяла България имало: 1899 църкви и параклиса; 22-ма архимандрити, 22-ма икономи, 76 протойереи, 2006 свещеници, 12 дякони, 84 йеромонаси, шестима сакеларии, 12 протосингели, 70 мъжки манастира (без Рилския), 14 девически манастира, 114 монаси, 358 монахини и 27 послушнички.
В Княжеството имало 2118 енории с енорийски свещенослужители, разпределени по епархии, както следва:
Търновска епархия - 327 свещеници,
Пловдивска епархия - 310 свещеници,
Софийска епархия - 254 свещеници (на 250 храма),
Сливенска епархия - 177 свещеници (на 148 храма и 18 параклиса),
Видинска епархия - 170 свещеници,
Старозагорска епархия - 151 свещеници,
Ловчанска епархия - 151 свещеници,
Варненско-Преславска епархия - 120 свещеници,
Врачанска епархия - 185 свещеници,
Самоковска епархия - 105 свещеници,
Доростоло-Червенска епархия - 105 свещеници.
Под ведомството на Екзархията се намирали всички български епархии, намиращи се в Княжеството и на територията на Отоманска Турция.
На територията на Княжество България под ведомството на Цариградската патриаршия имало четирима митрополити, на които седалищата били в Пловдив, Варна, Анхиало и Созопол.

1. Арменска апостолическа православна църква;
2. Централен израилтянски духовен съвет;
3. Мюсюлманско вероизповедание;
4. Католическа църква;
5. Евангелска методистка епископална църква;
6. Българска Божия църква;
7. Българска евангелска църква Божия;
8. Съюз на църквите на адвентистите от Седмия ден;
9. Църква на адвентистите от Седмия ден-реформаторско движение; канонично свързана с Генералната конференция на адвентистите от Седмия ден - реформаторско движение;
10. Църква на адвентистите от Седмия ден - реформаторско движение, канонично свързана с генералната конференция на международното месианско общество на Църквата на адвентистите от Седмия ден;
11. Съюз на евангелските Баптистки църкви в България;
12. Съюз на евангелските съборни църкви в България;
13. Съюз на евангелските петдесятни църкви в България;
14. Българска евангелска църква „Блага вест”;
15. Отворено библейско братство;
16. Евангелска църква „Огнена вяра”;
17. Сдружение „Свободни евангелски събрания”;
18. „Българска православна църква” (под това име неправомерно беше регистриран разколническият „синод” - бел. ред.);
19. Обединени Божии църкви;
20. „Свидетелите на Йехова”;
21. Християнска църква „Сион”;
22. Христова евангелска църква „Шалом”;
23. Християнска църква „Божия сила”;
24. Духовно християнско общество „Изкупена Христова църква”;
25. Нова апостолическа църква в България;
26. Църква на Исус Христос на светците от последните дни;
27. Всемирно бяло братство;
28. Бахайска общност в България;
29. Общество за Кришна съзнание;
30. Лютеранска църква в България.

E-книги