Свещеникът Николай Грънчаров е роден на 4 юни 1897 г. в гр. Чирпан, в много бедно семейство. Майка му била много религиозна жена и под нейно влияние той завършва Пловдивската духовна семинария. В 1925 г. го изпращат по разпределение в с. Голямо село (сега Тъжа), Казанлъшко, за свещеник. Там го посрещат с голямо уважение. От общината им подаряват дворно място и с помощта на хората от селото и църковното настоятелство им построяват къща.
По-възрастните си спомнят, че като деца свещеникът често ги вика след големи празници и им раздава лакомствата останали в черквата. Особено грижовен е към по-бедните деца и към сираците. Освен храна и дрехи им дава и пари и затова много рядко носи нещо вкъщи за своите три деца. Днес те си спомнят, че тогава са живеели повече от скромно при баща си, но затова пък той много ги обичал. Голямата дъщеря, Иванка Николова, казва, че често сънува баща си, който я прегръща и милва.
Снахата на кмета на с. Тъжа, Донка Ранкова, чувала от свекър си, че отец Николай създал църковния хор, който бил доста голям. През 1942 г. свидетелствал за двама партизани, задържани в общината и благодарение на показанията на свещеника партизаните се спасяват от смъртно наказание.
В израз на голямата си „признателност” към отеца партизаните решават да го ликвидират. Марко Чернев - ръководител на партизанския отряд, издава заповед да бъде убит свещеник Грънчаров и възлага задачата на „новобранеца” Тодор Нешев, за да го приемат в отряда. Хората описват убиеца като побойник, незавършил училище, мързелив, търсен от полицията. В книгата „С вярата” се казва: „Най-активен сътрудник на полицията в с. Тъжа е селският свещеник Николай Грънчаров. Като братовчед на подполковник Христо Димов, ръководител на борбата срещу партизаните в Казанлъшко и Карловско, попът беше станал истински дерибей. С лукави обещания и най-груби закани принуждаваше хората да посещават църквата и с проповедите си насъскваше богомолците против народните борци. Говореше навсякъде и непрекъснато против Съветския съюз (защото е знаел за Сталинистките репресии срещу духовенството - б. а.). Поради това попът трябваше да бъде не просто наказан, а ликвидиран. Как бе убит този народен враг?
На 11 август 1943 г. поп Николай Грънчаров се завръща от Казанлък. Както винаги, така и сега за охраната му бяха изпратени двама полицаи, които го придружаваха до дома му и се разделят с него на 50 метра от пътната врата. Миг преди да влезе, Тодор Нешев, който до тогава се крие зад голям орех наблизо, се приближил до него и стрелял от упор четири куршума в гърдите. С извършената акция се целеше и сплашването на всички фашисти в селото.”
Иванка Николова, най-голямата му дъщеря, си спомня, че към 21 часа чули изстрели навън. Били са всички вкъщи и излезли. Видели го паднал на земята, викали за помощ, но никой не дошъл. Пренесли го вътре в стаята. Изгубил много кръв, а в селото нямало лекар. Извикали „Бърза помощ” от общината. С големи мъки свещеникът починал на 14 август в болницата в Казанлък.
Синът на отец Николай Грънчаров, Петко, опровергава много от версиите на партизаните. Казва, че баща му не е бил ранен в гърдите, а в корема, което удължило агонията му. Свещеникът не е имал никаква роднинска връзка с Христо Димов, нито с някого от полицията. Никога не е имал охрана, а още по-малко онази вечер, в която е бил убит (затова и никой не се притекъл на помощ на семейството).
Днес комунистите продължават да поддържат мита за „голямата и смела” акция - да убият един напълно беззащитен и невъоръжен свещеник. В района на Казанлък е малко около 32 „героични акции” - палежи, грабежи и други такива терористични действия, преведено на днешен език. Няма как да не обърна внимание на това, тъй като след излъчването на филма за отец Николай Грънчаров в БНТ се получи протестна подписка от антифашистите на с. Тъжа. В писмото към тази подписка се твърди, че защитата на „самозабравилия се поп” е неофашизъм, а филмът за него е „семеен пасквил”.
Вместо отговор на писмото ще цитирам един известен църковен автор: „Истинското Христово учение винаги се е преследвало и изопачавало от хора заблудени, неразбрани и горди, целящи да постигнат временни блага и интереси... Поради това трябва всеки българин, който почита Вярата и народността си - да се опълчи с всичките си сили и възможности против тези врагове на вярата ни и на народността ни. Това се изисква най-повече от нас, черковните служители...”

E-книги