Спасителят Господ винаги приема каещия се, но не дарява милостта Си веднага. Потруди се и докажи, че дълбоко, а не мимолетно се съкрушаваш, и Божията милост пак ще те осени.
Що се отнася до непосредственото прощение, то се дава само за грехове, които се извършват не-преднамерено. Те се намират най-вече в помислите и чувствата, а по-малко в думите и още по-малко - или пък са едва забележими - в делата. Ревнителят на богоугождението, пропит от страх Божи, още щом забележи такъв прокраднал се грях, веднага се обръща към Господа, Когото винаги вижда, съкрушено се кае, осъжда себе си и бива простен. Но дори и при това, ако някой грях тежи малко или много на съвестта, по-добре е веднага да побързаме при духовника и като се изповядаме, да получим опрощение.
„Тайнственото отпущение на греховете става веднага след изповедта, в момента на свещеническото развързване, а отпущението на следите им от естеството се извършва в покайните усилия...
Онзи, който се кае, приема Божията милост, но даровете на милостта не се дават веднага, а понякога след доста дълго време. Именно това дълго забавяне на възвръщането на даровете на милостта е Божията епитимия. Носят я всички, които съгрешават с големи и малки грехове. Господ не открива срока й, а го пази в тайна. Затова милостта или чувството за помилване винаги се възвръщат внезапно - и тогава в душата настъпва празник. Епитимията от духовника се дава за съкращаване на срока на Божията епитимия. Тя показва доброволно приемане върху себе си на покайни усилия, напряга съзнанието за собствената ни виновност и скланя Бога към милост или прави душата по-способна да приеме тази милост.
Епитимията не е възмездяване за греховете към Божията правда, не е жертва за тях, не е откуп; защото това възмездяване, тази жертва, това изкупление имаме само в нашия Спасител, Който е приел греховете на света върху Себе Си, а е духовно целителство, необходимо за изправянето на живота на каещия се, за излекуването на нравствените му недъзи, имащо за своя единствена цел изцеряването на недъзите му и предпазването му от греховете.
Дали духовникът ще наложи епитимия, или не, но тази Божия епитимия - отсрочката в даруването на чувство за помилване, винаги бива повече или по-малко продължителна в зависимост от греховете. Когато пък дойде това чувство (за помилване), става не така, както при убеждаването - тогава чувството за помилване навлиза в сърцето и го завладява и кара да се радват и да ликуват всички сили на душата и тялото. Покаялият се чувства върху себе си Отеческите обятия. Това райско състояние се дава на всички онези, които доста угнетяват себе си в съкрушение и труд - разбира се, при условие на вяра и смирено падане пред Господа” (свети Теофан Затворник).
За продължителността на епитимията в апостолските постановления е казано: „Не изричайте еднаква присъда за всеки грях, но на всеки налагайте своя собствена.” Оттук при определянето на епитимията трябва да се вземат предвид свойството на греха, степента на разкаянието и обстоятелствата на каещия се. Свети Йоан Златоуст пише: „Не се грижи за продължаването на времето, а за изправление на душата си: ако е известно, че си се съкрушил или изправил - всичко си извършил.”
Правилата на Номоканона повеляват да се отлъчват от причастие големите грешници за няколко години, а светите отци често са ги допускали до причастие само след няколко дни, ако те са се разкайвали. Как да съгласуваме всичко това?
Това ще е лесно, ако имаме предвид, че времето на запрещенията е определено от светите отци не безусловно и че свещеникът в зависимост от обстоятелствата има пълното право или да съкращава, или да увеличава времето за епитимия. Така св. Василий Велики в едно от своите правила казва: „Не по време определяйте запрещенията, а по начина.” Какъв е смисълът на тези думи? Светите отци са смятали, че макар и „да бяха заповядани запрещения, както са написани, подобава да се гледа не времето за запрещение, а начинът на покаянието!”

E-книги