Деветата Божия заповет: "Не лъжесвидетелствувай
против ближния си" (Изх. 20:16)
Между лъжесвидетелството и осъждането
Твърде
сериозни били последствията от лъжливото свидетелство пред съда
на старейшините през старозаветното време. Тогава живият свидетел
е бил от огромно значение за хода на съдебния процес и окончателната
присъда. При суровостта на тогавашния закон лъжесвидетелят много
бързо би могъл да се окаже грабител, мъчител или убиец.
Затова Бог е дал конкретна и категорична забрана като девета заповед
на Своето Десетословие. По-внимателният поглед върху старозаветния
закон навежда на мисълта, че едва ли само устройването на обществените
отношения е целта на Божиите заповеди. Целта по-скоро е устройването
на разстроената от греха човешка душа. Вярно, че видимата вреда,
която лъжесвидетелстващият нанасял върху ближния си, могла да
бъде много сериозна и това е целяла да предотврати тази заповед.
В контекста на Христовия закон обаче не по-малко сериозно е поражението,
което извращаването на истината причинява на душата на самия лъжец.
Пример за
лъжесвидетелство срещаме в житието на св. Григорий Неокесарийски.
Той бил публично наклеветен от една блудница, че съгрешил с нея
и трябвало да й заплати. Григорий не се оправдавал, а разпоредил
исканата сума да бъде заплатена. Веднага след това обаче в клеветницата
влязъл зъл дух, който почнал да я измъчва. Излязъл едва когато
тя признала лъжливото си свидетелство срещу светеца и той се помолил
за нея. Ето как потърпевша всъщност се оказала самата злосторница.
Лъжесвидетелството
срещу ближния може да приеме много и най-различни форми - лъжа,
клевета, осъждане, злословие, или да поеме в друга посока - ласкателство,
преувеличени лицемерни комплименти и пр. Затова, за да вникнем
по-дълбоко в значението на деветата Божия заповед, трябва да излезем
от старозаветното законничество и да навлезем в сферата на далеч
по-тънката новозаветна духовна медицина. Едно от отраженията
на тази заповед в Новия Завет е: Не съдете, за да не бъдете
съдени (Мат. 7:1). Каква е причината за тази Христова забрана
и какво точно означава тя? Тук Сърцеведецът Христос указва на
една много характерна порочна склонност на поразената от греха
и себелюбието човешка душа. Всички способности и стремежи на такава
душа са обърнати като че ли наопаки. Любовта е насочена не към
Бога и ближния, а навътре, към собственото аз.
Вследствие на това дадената ни от Твореца непоносимост към всичко
грешно и порочно също се е извратила и е сменила посоката си,
за да се стовари със страшна сила и жестокост върху нашия ближен.
Затова в Новия Завет ние чуваме: Не съдете, за да не бъдете
съдени, защото всяко свидетелство по отношение на ближния
ни, което е плод на себелюбивото ни духовно око, ще бъде лъжесвидетелство.
Защо
гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око
не усещаш? Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава
ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си? (Мат.
7:3, 5). Значи способността ни да откриваме и отхвърляме злото
и порока не само е поела погрешна посока, но и самата ни представа
за добро и зло е помътнена и лъжлива. Усилията ни да очистим от
греха нашия събрат, без преди това да сме опознали и очистили
собствената си душа, ще бъдат безплодни. Ние не можем да извадим
сламката от окото на ближния, защото гредата в нашето око ни пречи
да видим как. И не бива да се опитваме да го правим, защото
вместо полза можем да нанесем вреда и вместо сламката да извадим
окото.
Давайки оценка
за поведението на някой човек, трябва да сме наясно, че констатациите,
които правим, често са плод на нашето извратено мислене и греховно
въображение. Мислите и въображението също могат да се превъзпитат.
Един монах, когато отивал при някого от братята и виждал килията
му непометена и ненаредена, казвал в себе си: Блажен е този
брат, че е оставил грижата за всичко земно и така е устремил целия
си ум нагоре, че не намира време дори килията си да приведе в
порядък. А когато отивал при друг и виждал килията му наредена,
изметена и чиста, си казвал: Както е чиста душата на тоя
брат, тъй е чиста и килията му. И никога той не казвал за
никого: този е немарлив, онзи - горд, но съгласно с доброто си
устроение всички виждал добри и от всички получавал полза.
Трябва с
тъга да признаем, че грехът на осъждането е твърде разпространен,
при това вътре, в църковното общество. Да, изучаването на Божия
закон е твърде интересно. Стигаме обаче до момента, в който трябва
да предприемем деятелния подвиг на очистване на собствената си
душа, до прилагане на този закон върху нас самите. Тук обаче бащата
на лъжата ни атакува с нова измама: Какво толкова
ще гледаш собствената си душа? Твоите недъзи и душевни рани съвсем
не са толкова сериозни. А я погледни света, погледни хората покрай
теб! Каква поквара, какво падение! На борба, тръгвай на борба
срещу порока и греха! И ние тръгваме. Докъде стигаме обаче?
Най-много до някоя разпра или обида, просто защото сме забравили
за гредата в нашето око. А също и предупреждението на св. ап.
Павел: Братя, и да падне човек в някое прегрешение, вие
духовните поправяйте такъв с дух на кротост, като се пазите да
не би и вие да бъдете изкушени (Гал. 6:1). Тоест, ти, който
си се заел да поправяш брата си, бъди в това време бодър
и внимавай какво става в твоята душа. Заключи в клетката на смирението
кучетата на собствените си страсти, да не би някак да излязат,
да се хвърлят върху ви и да ви разкъсат! Когато желаем да подадем
ръка на някой наш паднал събрат, трябва много ясно да осъзнаваме
собственото си, навярно също толкова нестабилно положение. Все
едно, че двамата с него се намираме върху един много стръмен склон.
Ние малко по-горе, той - малко по-долу. При най-слабата проява
на самоувереност и невнимание от наша страна, вместо да го изтеглим
нагоре, може и двамата да полетим в пропастта.
Егоизмът
и сластолюбието са ни довели дотам, че днес ние сме недоволни
от всичко - от времето, материалното си състояние, междучовешките
отношения, глобалните процеси... Към всичко и всички подхождаме
с недоверие и подозрения. Душите ни са болни от някакво тотално,
всеобемащо осъждане. Изработили сме си патологичната способност
да търсим причината за духовния си дискомфорт винаги извън
себе си. А Христос с думите извади първом гредата от
окото си атакува именно тази наша недосегаемост.
И ако се
престрашим и влезем в скришната стая на душата си и там се заемем
със събаряне на идола на нашето самодоволство, може с Божията
благодатна подкрепа да ни се отворят очите и да видим дълбоките
поражения, които грехът е нанесъл. Тогава вече ще подходим към
ближния и към неговия недъг, движени не от егоистично недоволство,
а от грижовно съчувствие. Право отговаря преп. Филип Ирапски на
въпроса защо осъждаме другите: Който осъжда другите, още
не е разбрал себе си, не е водил борба със самия себе си.
Ако ние винаги изправяме съгрешаващия с ясното съзнание, че също
не сме чужди на греха, тогава в действие ще бъде любовта,
която назидава, а не знанието, което възгордява
(1 Кор. 8:1). Ближният първо трябва да бъде понесен с търпение,
опознат, възлюбен и накрая, ако сме сигурни, че такава е Божията
воля - да бъде изправян. А най-добре ще е да се научим от светоотеческия
аскетически опит - да гледаме на брата си като на ангел, а не
като на демон, което е така болезнено характерно за нашето съвремие.
И да знаем, че нарушавайки тази заповед, вредим преди всичко на
себе си. Да не забравяме още, че онези, които се провиняват срещу
деветата Божия заповед, се оприличават на участниците в неправедния
съд срещу Христа, които после Го и разпнаха. Защото между лъжесвидетелството
и осъждането лежи Via dolorosa - пътят на страданието, по който
път е капела Христовата кръв. Нека не я проливаме отново, осъждайки
своя брат. Амин!
|