Кражба на светци

     На 26 февруари разколническата общност, наричана "Старостилна църква", оглавявана от лъжеепископа Фотий, извърши едно от най-големите си престъпления срещу Църквата за времето на краткото си съществуване. Те присвоиха канонизацията на една от най-достойните личности в новата история на Българската и на Руската православна църква ­ архиепископ Серафим (Соболев). В своя внушителен храм в Бъкстон те изпълниха като сценарий чина на канонизация, имаше съставена служба, изписани са и икони на блаженопочиналия архиепископ. Но дали си даваха сметка какво вършат? Дали осъзнаваха каква скръб е за един архипастир дори от вечния си покой да види свои чеда напуснали самочинно Светата съборна и апостолска Църква, отпаднали в позорен разкол, загърбили патриарси и свещенство, затворили се в безблагодатно общение със самите себе си! Надяваме се, ако не друго, то поне да не са го сторили нарочно.

Но не можем да премълчим злините, които така или иначе търпим. Разколниците се опитаха да откраднат радостта на Църквата от истинското и канонично, официално причисляване на архиепископ Серафим към лика на светците. А то е предвидено за догодина, когато Московската патриаршия възнамерява тържествено да започне процедурата във връзка с предстоящия 50-годишен юбилей на своето подворие в София. На това място, в криптата на храм "Св. Николай Мирликийски" и днес се покои тялото на владиката.

Още по-лошо е объркването, което старостилците предизвикват сред благочестивите християни. Сега мнозина се чудят ­ да се покланят ли пред снимката на владика Серафим като пред икона или да изчакат; да му казват ли в молитвите си "светителю Серафиме" или да го наричат както досега "дядо Серафиме".

Почитанието на населението към него отдавна е масово, спонтанно и естествено. Чудеса отдавна са засвидетелствани, което е и причина Църквата да разгледа случая. Но само тя може да извърши канонизацията.

Това, разбира се, не е административен акт, не е оформяне на някакви бумаги, а още по-малко е намеса в Божия съд. Канонизацията принадлежи към живите свидетелства за съборността ­ един от най-важните белези на Църквата, залегнали в самата й същност. Ето защо, докато тя не се произнесе, никой от нас не може самоволно да си "произвежда" светци, без по някакъв начин това да накърнява примера и добрия подвиг на Божиите угодници. Затова и кражбата на канонизации има развращаващо действие сред хората, като ги насърчава към разделения и като насажда заблуди относно благодатното църковно устройство.

Трябва да отбележим, че въпросната "канонизация" не е прецедент. По-скоро става дума за един вече познат разколнически синдром. Да си спомним как две години преди Руската православна църква да канонизира последния император Николай II, схизматичната "Руска Задгранична църква" избърза и извърши своя фалшива прослава.

У нас разколът на политическа основа, предвождан от самозвания Инокентий, си позволи да "канонизира" българския национален герой йеродякон Игнатий (Васил Левски). Това беше кощунство спрямо духовния критерий на Църквата, която остава с дълбока почит към националните ни герои, но знае и да разграничава светостта от мирските явления.

Може да се заключи, че светотатствените и нелегитимни канонизации, провеждани от различните схизматични формации от православен тип, са техен опит да добият самочувствие и да се домогнат до признание сред един по-широк кръг в обществото. Но това е също така и форма на прозелитизъм, стремеж да се привлекат повече заблудени чрез авторитета и светлата памет на Божиите угодници.