Много хора днес се опитват да постигнат едновременно две трудносъвместими цели: от една страна, да се съхранят непроменени древните традиции, а от друга - да се „модернизира” Църквата. И виждат като ключ към това трудно дело благотворителността и социалната активност. Създаването на кухни за бедни, ангажиментите за обгрижване на лишените от свобода, дейността сред ромите и борбата срещу наркотиците са онези дейности, които изваждат нашето Православие от бабината ракла на обществото ни и го легитимират като актуално, живо и съпричастно на сегашния човек в днешния ден. Това е и начинът Църквата ни да се радва на добър медиен имидж.
И това е добре, докато съзнанието ни не се отклони от същественото, което „едно е потребно” (вж. Лука 10:41). Защото лесно и удобно е да забравим, че крайната цел на земния ни живот е да придобиваме в себе си даровете на Светия Дух, да се очистваме от оковаващите страсти, да държим на горно място сърцата си, постоянно да се освещаваме, сърцето ни в своята сърцевина да стане жилище на Светата Троица и с Божията благодат да достигнем единение с Бога, което светите отци наричат обожение. Социално насочената ни активност може да е средство към постигане на главното, но ние твърде лесно я поставяме на първо и основно място, превръщаме я в самоцел и завършек на духовния ни живот. И затова сме застрашени да останем сухи и безплодни смокини, храна за огъня и непригодни раби, суетни и празни. Последното изкушение на християнина е да се превърне в готвач и сервитьор, в социален асистент, санитар, деловодител и обществен активист. Точно в такива се превръщаме, когато в нас секне молитвата и когато затворим пътя за благодатта. Раби, които вече са си получили заплатата на земята и са останали нищи и голи в Царството Божие. Заплата не като пари, а по-скоро като суетно удовлетворение от себе си, самодоволство и успокоение, че сме си свършили добре работата, че сме си изпълнили мисията и че със земна активност сме спечелили Христа. Ето на каква самоизмама понякога се обричаме.
А християнството е тайнство. Царството Божие не се поддава на дефиниции - затова Христос говори повече с притчи за него. Светият Дух диша там, където пожелае и ние не знаем откъде идва и накъде отива (вж. Йоан 3:8). Разумното за света е безумно пред Бога и обратното (вж. 1Кор. 3:19). Строителите на земния рай може един ден да бъдат осъдени от Бога като негодни разточители на духовния талант, а осъдените от света като безделници - да се окажат наши застъпници пред Божия престол.
Ето защо, без да подценяваме социалните прояви на християнската добродетелност, най-неотложно за нас си остава връщането към молитвата.
Обаче и това понятие е разбирано понякога непълноценно и повърхностно. За съвременния християнин, дори и най-предания, често пъти молитвеният живот се свежда до черкуването, до абсолютната посещаемост на всички богослужения, до наизустяването на типика, до безупречната православност на песнопенията...
И това също е добро, докато не се превърне от средство в самоцел на духовния ни живот, в заместител на истинската молитва.
Когато известният църковен писател и бого-слов от близкото минало о. Александър Шмеман критикува „неделното християнство”, т. е. онези християни, които са християни само в неделя на литургия, неговите думи днес се нуждаят от едно допълнително пояснение. Защото не е трудно някой да си направи извода, че за да не бъде такъв неделен християнин, просто трябва да ходи на църква всеки ден. И ако е принуден вместо това да ходи на работа, то неизбежно получава квалификация „повърхностен и неделен”.
Всъщност, има се предвид друго. „Неделни християни” са онези, които изцяло заместват живата, сърдечна и непрекъсната молитва с присъствието в храма, като считат спазването на богослужебния устав за нещо самодостатъчно, само по себе си спасително. Следващата стъпка е самодоволството, а от него не е далеч и духовната прелест...
Според св. Григорий Синаит молитвата не идва нито отгоре, нито отляво, нито отдясно, но извира отвътре в сърцето на човека.
Ето към тази молитва сме призвани. Днес повече от всяко друго дело на тази земя е необходимо нейното съживяване, освобождаването й от плена на мирската суетна деятелност и от високото самомнение на модерния човек. Добротворство, благородство, образование и начетеност, външно благочестие, благопристойно поведение и пр. - това да бъдат средства и плодове, но никога крайна цел на духовното ни израстване. Истинското място на християнството е човешкото сърце. Ако християнството смени мястото си, то изгонва злите демони от другаде, но те тогава се заселват в сърцето.
На това ни учи Спасителят Христос, това са ни оставили в наследство и отците. Към този идеал следва да се завърне и съвременното християнство като блуден син в своя Бащин дом.

E-книги