Богословие

Душевен и духовен


Отец Павел Флоренски има прекрасен пример за това в какво се състои разликата между душевния и духовния човек: „Душевният е просто порядъчен, а духовният - устремен към святост, свят.”
Светецът външно може и да не се отличава от „просто порядъчния”. И това различие може да бъде уподобено на разликата между стъкло и лед. Ако два къса лед и стъкло са оформени като еднакви фигурки, трудно може да се направи разлика. Но те са различни по своя вътрешен строеж. Молекулите на водата в леда са организирани в порядък (кристална решетка), всяка частица заема присъщото й място в една съвършена структура. В стъклото цари безпорядък (няма кристална решетка), всяка частица е сама за себе си и е с неправилна форма.
На пръв поглед няма разлика между душевния и духовния човек. Но всъщност разликата е голяма. Както между стъклото и леда...
Всеки човек иска да изглежда искрен и справедлив. Самият той, лош или добър, душевен или духовен, се стреми към това, освен ако не иска да го приемат за престъпник или луд, затова живее така, както „и другите”. Разликата не е в начините на действие, а в дълбоката, интимната „пружина” на това действие - в мотивите и подбудите. Душевният човек не излиза от нормите просто защото се опасява, че ще заслужи наказание, ще придобие лоша слава, може би ще се лиши от определени почести, заради които е принуден да лицемерничи. Ако не се боеше от закон и наказание, ако не трепереше за своята репутация, своите почести, власт и състояние в обществото, такъв човек би се сринал при по-сериозни изпитания. Неговата ценностна система няма да издържи, няма здрави корени, защото се базира на временното, нетрайното и страха да не ги загуби. Човекът, който няма вътрешното усещане за връзка с Богочовешкия организъм на Църквата, нежелаещ да съедини своето битие с Божието, намира смисъла на всичко в света и живота около и за себе си и своите желания. Вътрешната му йерархия от ценности не устоява на многобройните съблазни и изненади. Ясните и чисти принципи за добро, справедливост, честност се пренебрегват всеки ден, защото човекът е слаб - днес се удържа от грях, утре не успява и пада. Започва да се измъчва, проклина себе си и слабостта си, и после пак - борбата продължава, паденията зачестяват, вината натежава. В крайна сметка излиза, че победата в тази борба се оказва невъзможна. Не защото човекът е лош. Това се случва, защото си мисли, че може сам да се справи, без Бога, без Богочовека.
Затова падаме и губим когато забравяме, че злото и грехът са победени само от Богочовека Христос. Сами, извън Него, далеч от Него, не можем да победим (срв. Йоан 15:5).
Духовни ставаме с Христос. „Ако поискате нещо в Мое име, Аз ще го направя. Ако Ме любите, опазете Моите заповеди. И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава: а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде” (Йоан 14:14-17). Христос ни одухотворява със Светия Дух. И отново само Господ знае кога да Го изпрати на вярващия в Него. В наши сили е да Го умоляваме, а да преценим готови ли сме за Духа, не бихме могли. Можем само да кажем: „Дойди и се всели в нас” (молитвата „Царю Небесний”).
Колко много искаме да имаме в себе си постоянна цялостност, мир и хармония, вместо често обземащия ни хаос, объркване, страх. Когато светлината и тишината влязат в душата, тогава човекът преживява минути на най-голямо блаженство. Никъде другаде освен при Христос, в Неговата Църква човек не може да тръгне към светостта. Несигурно и трудно, със скърби и падания, само тук и не сами плътските, душевните хора стават духовни: „В света скърби ще имате, но дерзайте: Аз победих света” (Йоан 16:33). Да сме в мир със себе си, да заживеем по дух - такова е желанието на всеки от нас.
Всяко „удоволствие”, което продължава дълго, омръзва. Но тази радост не може да омръзне. Когато Бог дава - така дава.
Да се стремим да станем „жилище на Духа Божий”, Който обитава в Христовата Църква, в нейните тайнства, в нейните светии - е единствен смисъл и цел на християнския живот. Този човек, в когото Божият Дух се е вглеждал макар за една минута - никога няма да забрави тази минута и никога няма да я сравни с нищо друго.
За такъв човек единствен смисъл, единствен стремеж става тези минути да се повтарят по-често, Духът Свети да живее в него по-дълго и нито за минута вече да не го напуска. И това ще бъде святост. Духовните хора, светците, сигурно външно не се отличават от нас, останалите. Но при срещата с тях душата чувства: на този човек може да се вярва напълно. На него може да се вярва повече, отколкото на себе си. Те са като нас и не са. Такива хора са рядкост - и преди, и сега. И такива редки хора се срещат единствено в Църквата. Те съществуват и днес.
Истинското щастие - чисто, високо, безусловно - такова щастие човек сам не може да си създаде. С такова щастие може да надари човека само Божията благодат. Тя се излива чрез благодатните църковни тайнства. Извън Църквата можем да се срещнем само с учението на Христос. Силата да изпълним това учение, силата да одухотворим и осветим живота си, можем да получим само в основаната от Божия Син Църква, която от първия си ден до днес е освещавана и пребивава в Светия Дух.


Църковен вестник
Духовна култура
Архив по автори
Архив по броеве

E-книги

Книга за гости
Връзки
За нас...
         Дария ЗАХАРИЕВА  

 



Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа!
Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!