Душевен и духовен
Отец
Павел Флоренски има прекрасен пример за това в какво се състои
разликата между душевния и духовния човек: Душевният е просто
порядъчен, а духовният - устремен към святост, свят.
Светецът външно може и да не се отличава от просто порядъчния. И това различие може да бъде уподобено на разликата между стъкло и лед. Ако два къса лед и стъкло са оформени като еднакви фигурки, трудно може да се направи разлика. Но те са различни по своя вътрешен строеж. Молекулите на водата в леда са организирани в порядък (кристална решетка), всяка частица заема присъщото й място в една съвършена структура. В стъклото цари безпорядък (няма кристална решетка), всяка частица е сама за себе си и е с неправилна форма.
На пръв поглед няма разлика между душевния и духовния човек. Но всъщност разликата е голяма. Както между стъклото и леда...
Всеки човек иска да изглежда искрен и справедлив. Самият той, лош или добър, душевен или духовен, се стреми към това, освен ако не иска да го приемат за престъпник или луд, затова живее така, както и другите. Разликата не е в начините на действие, а в дълбоката, интимната пружина на това действие - в мотивите и подбудите. Душевният човек не излиза от нормите просто защото се опасява, че ще заслужи наказание, ще придобие лоша слава, може би ще се лиши от определени почести, заради които е принуден да лицемерничи. Ако не се боеше от закон и наказание, ако не трепереше за своята репутация, своите почести, власт и състояние в обществото, такъв човек би се сринал при по-сериозни изпитания. Неговата ценностна система няма да издържи, няма здрави корени, защото се базира на временното, нетрайното и страха да не ги загуби. Човекът, който няма вътрешното усещане за връзка с Богочовешкия организъм на Църквата, нежелаещ да съедини своето битие с Божието, намира смисъла на всичко в света и живота около и за себе си и своите желания. Вътрешната му йерархия от ценности не устоява на многобройните съблазни и изненади. Ясните и чисти принципи за добро, справедливост, честност се пренебрегват всеки ден, защото човекът е слаб - днес се удържа от грях, утре не успява и пада. Започва да се измъчва, проклина себе си и слабостта си, и после пак - борбата продължава, паденията зачестяват, вината натежава. В крайна сметка излиза, че победата в тази борба се оказва невъзможна. Не защото човекът е лош. Това се случва, защото си мисли, че може сам да се справи, без Бога, без Богочовека.
Затова падаме и губим когато забравяме, че злото и грехът са победени само от Богочовека Христос. Сами, извън Него, далеч от Него, не можем да победим (срв. Йоан 15:5).
Духовни ставаме с Христос. Ако поискате нещо в Мое име, Аз ще го направя. Ако Ме любите, опазете Моите заповеди. И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава: а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде (Йоан 14:14-17). Христос ни одухотворява със Светия Дух. И отново само Господ знае кога да Го изпрати на вярващия в Него. В наши сили е да Го умоляваме, а да преценим готови ли сме за Духа, не бихме могли. Можем само да кажем: Дойди и се всели в нас (молитвата Царю Небесний).
Колко много искаме да имаме в себе си постоянна цялостност, мир и хармония, вместо често обземащия ни хаос, объркване, страх. Когато светлината и тишината влязат в душата, тогава човекът преживява минути на най-голямо блаженство. Никъде другаде освен при Христос, в Неговата Църква човек не може да тръгне към светостта. Несигурно и трудно, със скърби и падания, само тук и не сами плътските, душевните хора стават духовни: В света скърби ще имате, но дерзайте: Аз победих света (Йоан 16:33). Да сме в мир със себе си, да заживеем по дух - такова е желанието на всеки от нас.
Всяко удоволствие, което продължава дълго, омръзва. Но тази радост не може да омръзне. Когато Бог дава - така дава.
Да се стремим да станем жилище на Духа Божий, Който обитава в Христовата Църква, в нейните тайнства, в нейните светии - е единствен смисъл и цел на християнския живот. Този човек, в когото Божият Дух се е вглеждал макар за една минута - никога няма да забрави тази минута и никога няма да я сравни с нищо друго.
За такъв човек единствен смисъл, единствен стремеж става тези минути да се повтарят по-често, Духът Свети да живее в него по-дълго и нито за минута вече да не го напуска. И това ще бъде святост. Духовните хора, светците, сигурно външно не се отличават от нас, останалите. Но при срещата с тях душата чувства: на този човек може да се вярва напълно. На него може да се вярва повече, отколкото на себе си. Те са като нас и не са. Такива хора са рядкост - и преди, и сега. И такива редки хора се срещат единствено в Църквата. Те съществуват и днес.
Истинското
щастие - чисто, високо, безусловно - такова щастие човек сам
не може да си създаде. С такова щастие може да надари човека
само Божията благодат. Тя се излива чрез благодатните църковни
тайнства. Извън Църквата можем да се срещнем само с учението на
Христос. Силата да изпълним това учение, силата да одухотворим
и осветим живота си, можем да получим само в основаната от Божия
Син Църква, която от първия си ден до днес е освещавана и пребивава
в Светия Дух.
|