Йорданка Василева е завършила Богословския факултет на СУ през 1997 г. като магистър по богословие. Междувременно завършва и втора специалност „История” към СУ „Св. Климент Охридски”. Понастоящем живее в гр. Септември, където съпругът й о. Йордан Василев е свещеник в храм „Св. мчк Харалампий”, а тя от няколко години преподава „Религия” в едно от училищата в града. Обучава 9 групи с общо 140 деца. Преподава и история, и философските дисциплини (Психология и Логика, Етика и право, Философия, Свят и личност) в същото училище.
Като публикуваме писмото на презвитера Йорданка Василева, ние бихме желали да отдадем дължимото на учителите по религия, които със себеотдаване и любов прокарват пътя на християнските ценности в българската образователна система.
В стремежа си да бъдем полезни, предлагаме за дискусия проблемите, с които се сблъсква в своята работа учителят по религия и се надяваме да приобщим обществеността в тяхното разрешаване.

Живеем във време на свобода на словото. В средствата за масова информация се дава гласност на различни мнения, едно от друго по-противоречиви. Защо ли тази свобода я няма в учебниците на българското училище? Защо все още на младото поколение се предлагат остарели теории, които сме учили ние като ученици преди 20 години?
Днешните младежи са изключително будни, не приемат безкритично всичко, което им се поднася. Затова логичен е и въпросът, който поставят: „Госпожо, защо по религия учим, че Бог е сътворил света и човека, а в учебника по история пише, че човек е произлязъл от човекоподобната маймуна?”
За мен отговорът на този въпрос е лесен, но как да разрешат децата проблема, пред който са изправени - длъжни ли са като християни да приемат нещо, което противоречи на тяхната вяра?
Отдавна мина тоталитарното време, когато на атеистичната власт беше много удобна теорията на Чарлз Дарвин за развитието и изменението на видовете организми и свързаното с нея предположение за произхода на човека от маймуната. Много учени по света вече се съмняват в автентичността на „доказателствата”, намерени при разкопки - т.нар. „липсващо преходно звено” между маймуната и човека. А задължителната програма на обучението по история в средното училище все още включва като единствена и непоклатима научна истина теорията за произхода на човека от човекоподобната маймуна (учебник по история - VII клас). Всъщност в началото, когато английският естественик публикува през 1859 г. „Произход на видовете”, а малко по-късно и „Произход на човека”, нещата не са изглеждали така очевидни. Доколкото ми е известно, самият Дарвин е получил религиозно образование (завършил е семинария) и започва своето съчинение с думите, че Бог е сътворил света. Когато говорим за уникални исторически събития като това за произхода на живота, за началото на човешката история, се основаваме единствено на предположения и на вяра. Дали наистина за приемането на една такава хипотеза не е необходима повече вяра, отколкото да повярва човек, че е сътворен от висше разумно същество - Бог? Винаги съм се питала как може човекът, който винаги се е гордял със себе си и се е мислел за нещо велико („Човек - това звучи гордо!”), да приема с охота, че е произлязъл от една примитивна нисша твар, а да се съмнява, че води началото си от нещо по-висше, по-съвършено? Толкова ли сме заслепени, че сами се принизяваме до маймуноподобни, вместо да се възвисяваме до Божий образ и подобие? Но както е казал Псалмопевецът: „Рече безумец в сърце си: „Няма Бог” (Пс. 13:1). В един учебник по православно вероучение пише следното: „Бог е създал маймуната човекоподобна, за да вижда човек на какво би заприличал, ако не върви по Неговите пътища”.
Вероятно причината за големия успех на тази теория не се крие в солидната й научна обоснованост, а в това, че за хората е твърде „ненаучно” да приемат намесата на Бог във природните процеси. Човечеството е свикнало да противопоставя науката и Бога, и точно там е грешката му. Теорията за възникването на света по случайност, от само себе си, и на човека - от маймуната, осигурява „научната база”, въз основа на която се отрича съществуването на Бог. Тази твърде популярна теория е много удобна, защото ни освобождава по един много лесен начин от приемането на факта, че човекът е подвластен на Същество, по-висше от него. Защото, ако повярваме в сътворението, трябва да повярваме и в грехопадението, и следователно да повярваме в Единия Всемогъщ Бог, пред Когото ще отговаряме за своите грехове. А това значи да приемем и Иисус Христос като наш Спасител и Избавител.
Тук става въпрос вече не за избор между две теории. Това е избор, който докосва самата същност на човешкото съществуване: да вярваш или не в Бога!
Мисля, че е време по примера на св. Василий Велики и неговия „Шестоднев” да се представят последните научни схващания за света и човека, за да се разяснява библейският текст, като не се забравя, че Библията не е учебник по естествени науки.
Защото жаждата по духовното съществува у децата. Примерът, който ще дам, е показателен за търсенето на Бога. Преподавам история на IХ клас, клас с много будни и шумни ученици. Опитах по всякакъв начин да привлека вниманието им към урока, но не успях. Тогава отворих Библията и започнах да чета: „В начало Бог сътвори небето и земята...” Какво беше изумлението ми, когато изведнъж се възцари абсолютна тишина и аз продължих да чета при пълно внимание от страна на аудиторията. Когато прекъснах за малко, за да си поема дъх, учениците възкликнаха: „Госпожо, искаме да ни четете всеки час от тази Книга и ще пазим пълно мълчание!” В такива моменти човек си казва: „Велик си, Господи, и чудни са Твоите дела и нямаме достатъчно думи да възпеем Твоите чудеса!”
Колкото и да обвиняваме съвременното младо поколение, че се е развратило и покварило, все пак то носи в себе си нравствения закон, вложен от Създателя у всички нас.
В учебника по етика и право - Х клас (автори Иван Колев, Д. Тафков, Р. Пожарлиев, изд. „Анубис”, 2001 г.) има един много интересен урок за човешкото достойнство, в който за гордостта пише следното: „Увереността в собственото достойнство поражда гордост. Гордостта е чувство за възвисеност над низките неща. С нея ние заявяваме, че притежаваме качества, достойнства, които са наша собствена заслуга... Гордостта е като предпазна преграда спрямо постъпки, които могат да накърнят нашето достойнство. Тя предпазва от пороци и погрешни морални действия...”
Реших и аз като Сократ да накарам учениците „да родят” сами истината. Помолих ги просто да дадат примери от ежедневния живот, в които гордостта предпазва човек от погрешна стъпка. И какво се оказа - никой не можа да измисли и един такъв пример! А когато им възложих да разкажат за случаи, при които гордостта довежда човек до пороци и морално погрешни действия, тутакси се появиха множество примери. Ето как сам животът доказва истинността на християнския морал и етика, колкото и да се опитват авторите на учебници да насаждат атеистичните си възгледи в средното училище.
Много е трудно в съвременния свят да изпълняваш длъжностите презвитера, богослов, учител по религия, църковен настоятел. Всеки очаква от теб да представляваш лицето на Православната църква и да бъдеш точен коректив за всяко нещо във всяко отношение.
Питам се - докъде ние, църковните хора, имаме право да се месим в делата на светските институции? Дали няма да отблъснем хората, ако проявим прекалена настойчивост и няма ли да заприличаме на онези сектанти, които твърдо и настъпателно налагат своята вяра на всяка цена. А ако си премълчим, водейки политика на ненамеса, там където не желаят да чуят нашето мнение, не извършваме ли грях - грях на отстъпление, на маловерие или колебание във вярата? Но така ли ще привличаме хората към Църквата, това ли е начинът, това ли е пътят?
Съзнателно оставям въпроса отворен. Надявам се писмото ми да предизвика интерес и реакция у читателите на вестника.

Виж още: Учителят трябва да вложи сърцето си

E-книги