В основата на всяко човешко действие или постъпка стоят мотивационни основания. Мотивът е това, което подтиква човека към действие, първопричината за всеки поведенчески акт: от най-елементарното действие, изпълнявано почти автоматично, до най-сложните форми на поведение, оказващи влияние върху развитието на човешкия живот.
Още Аристотел (384-322 г. пр. Р. Хр.) определя страстта като един от водещите мотиви в поведението на човека. Той пише: „Това, по силата на което извършваме една или друга постъпка, е стремеж. Стремежът бива три вида: страстно желание, порив, търсене.” Категорията „страст” като мотивиращ поведението фактор разглеждат също Кант, Спиноза и други. Съвременната научна психология определя страстта като силно, всеобхватно чувство, доминиращо над другите подбуди у човека, което води до съсредоточаване на всички сили и стремежи върху предмета на страстта. Определяйки правилно същността й, психологията обаче утвърждава, че страстта в рамките на нравствения и разумен принцип може да бъде движеща сила за велики дела, подвизи, открития, което от гледна точка на християнската психология е погрешно.
Проблемът за страстта намира своето дълбоко и изчерпателно изложение именно в Православието. То се основава на Свещеното Писание и опита на подвижниците на духа, светите отци на Църквата и светоотеческото наследство. Уникалността на това наследство се състои в това, че не отразява човешки измислици, научни теории, експериментални изследвания в изкуствено създадени условия, а практическия опит на подвижниците на духа в преодоляването на страстите и осъществяването на добродетелите.
Страстта е особена предразположеност на душата, склонна към небивал растеж и към поглъщане в себе си на всички други душевни качества и прояви на личността (св. Григорий Палама). Развитието на страстта е процес на деформация на душевната сфера, който води до разстройство и хаос в душевния живот. Страстта по своята същност е „зависимост” с различна степен на напрежение и сила. Привличащата сила на страстта за човека се състои в обещанието за наслаждение и удоволствие (св. Силуан Атонски).
Нерелигиозният човек се стреми да живее според „принципа на удоволствието”, а не според „принципа на реалността” и още по-малко според „принципа на Божието благословение”.
Да не живееш според „принципа на удоволствието” и да устояваш пред съблазните и изкушенията, никак не е просто и лесно. За това е необходимо духовно знание, одухотворено чувство и духовен подвиг, борба на душата за преодоляване влечението на страстта. Страстите са основните подбудители, водещите мотиви, които определят поведението на човека. Страстите са тези тънки, но основни нишки, от които е изтъкан характерът на човека. Именно от тях зависи своеобразието и устойчивостта на характера, а следователно и поведението на човека.
С понятието „страст” се обяснява устойчивостта и неизкоренимостта в историята на човечеството на престъпленията и пороците, като пиянство и проституция, сексуални извращения, агресивност, насилие, властолюбие, алчност и завист. Православната аскетика разкрива осем основни страсти, на които хората се отдават: чревоугодие, блудство, сребролюбие, гняв, печал, униние, тщеславие и гордост. Всяка от тях включва десетки пристрастия с различна степен на напрежение и сила, които се преплитат в многообразно съотношение в душата на човека и обуславят особеността и уникалността на неговия характер. Сред отрицателните черти на характера, обусловени от страстните наклонности, има и такива, които в масовото съзнание се приемат за напълно нормални. Такива са например раздразнителността, мнителността, срамежливостта, гордостта, ранимостта и разглезеността.
Душевните качества, противоположни на страстните наклонности, носят названието добродетели: например чревоугодието е страст, но въздържанието е добродетел, блуд - целомъдрие, сребролюбие - безкористност, гняв - кротост, печал - радост, униние - надежда, тщеславие - скромност, гордост - смирение.
По този начин православната психология определя страстта еднозначно като отрицателна, негативна, безнравствена, аморална насоченост на душата, като порок и грях. А страстите гордост, сребролюбие, блудство, гняв, чревоугодие, завист и униние се считат за смъртни грехове. В основата на повечето поведенчески актове стоят страстни подбуди. В подкрепа на това са думите на И. Кант: „Хората са движени най-вече от аморални подбуди.”
Страстният човек не е свободен, защото е роб на своите страсти, роб на греха.
Апостол Павел ясно е изразил това: „...защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя...Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша” (Рим. 7:15, 19).
Какъв е механизмът, чрез който страстта покорява човека? Процесът на развитието на помисъла, който фактически се явява процес на формиране на мотива, е изложен от св. Силуан Атонски. Преподобният разкрива духовната борба, която водят с нас враговете на нашето спасение - демоните. Науките, изследващи психическата реалност, но отхвърлящи реалността на невидимия, духовен свят на ангелите и демоните не могат да отговорят на актуалните въпроси на човешкото битие: как се формират мислите и по какъв начин материалното (психофизиологичните процеси) се преобразува в идеално (мисъл).
В основните теории за мотивацията на поведението в психологията за основни източници на човешката активност се признават инстинктите, биологическите и социалните потребности. Тя не се занимава с изучаване на проблема за разумната достатъчност, етичност, безвредност за човека и за неговите ближни на тези потребности. Но ясно е, че нуждата, изпитвана от човека към обекти не от първа необходимост, често напълно излишни, ненужни и противни на човешката природа, е страст.
Чувството за мярка явно не е присъщо на човека. Очевидно на разума, т. е. на здравия смисъл, човек не може да разчита, тъй като е склонен към самоизмама, към оправдание на определени постъпки.
Човекът превръща грижата за плътта в „похот” (Рим. 13:14). Вместо да се задоволява с най-необходимото, той предпочита да угажда на своите страсти, да задоволява своите желания, да посвещава живота си на задоволяване на нагона за удоволствие, измамливо приеман за щастие.
Например естествената потребност от храна човекът е превърнал в чревоугодие и сластолюбие. За угаждането на стомаха работи цяла индустрия, готова да удовлетвори капризите и на най-извратения от страстта вкус. Потребността от продължение на рода човек е извратил от любов в прелюбодеяние, блудство, сладострастие, извращения. Потребността от жилище и дрехи човекът е превърнал трупане, алчност, сребролюбие, в култ към собствеността и потребителството. Съвременният човек в нагона за удовлетворяване на своите потребности произвежда огромно количество ненужни вещи, попадайки в техния плен и погубвайки заради тях душата си.
„Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо” (1 Кор. 6:12). Съвременният човек е станал роб на вещите, на комфорта, на своите инстинкти. Потребността от самосъхранение при ясна заплаха за живота човекът е превърнал в раздразнителност, гневливост, озлобление и агресивност. Потребността от любов и състрадание е превърнал в себелюбие и егоизъм. Потребността от надежда - в униние и малодушие, апатия и безнадеждност. Потребността от одобрение - в тщеславие и честолюбие. Потребността от свобода - в своеволие и надменност. Потребността от Бога - в самодостатъчност, самонадеяност, богоборчество, атеизъм, поклонение на многочислени кумири и преди всичко на своя собствен идол - „Аз-а”.
За угаждането на своите страсти и плът, за полученото удоволствие човек жестоко се разплаща, принасяйки в жертва преди всичко собственото си здраве.
Отплатата за чревоугодието са болестите на стомаха, жлъчката, черния дроб, атеросклерозата.
Отплатата за пристрастието към алкохола - алкохолизмът, деградацията на личността, психоза.
Отплатата за блудството са венерическите болести, СПИН, гинекологичните заболявания, безплодието и импотентността.
Отплатата за сребролюбието и завистта - нервно-психическите заболявания.
Отплатата за гнева и злобата - хипертония, исхемична болест, стенокардия, инфаркт, инсулт, неврастения, психопатия и епилепсия.
Отплатата за унинието и самосъжалението - депресивните неврози и психози, отслабване на имунната система, онкологичните заболявания.
Отплатата за отчаянието - суициден синдром, самоубийство.
Отплатата за тщеславието, което се съпровожда от гневливостта, са болестите на сърдечно-съдовата система и нервно-психически заболявания - психози и маниакални състояния.
Отплатата за гордостта и осъждането на ближния - психопатия, шизофрения и т.н. Породените от страстни стремежи душевни преживявания са деструктивна сила, която води до разрушение и на организма.
За да бъде обуздана страстта, е необходимо да се развие противоположната на страстта предразположеност на душата - добродетелта.
Какъв е пътят за това? Как енергията на страстта да се превърне в енергия на добродетелта? Как да изменим отрицателните качества и отрицателните черти на характера в положителни? Как да придобием дух на кротост и смирение, въздържание и целомъдрие, скромност и безкористност, радост и благожелателност?
Това е труден подвиг, изискващ душевни ограничения и духовни усилия. Да прековеш духа, да го върнеш към правенето на добро, не е просто нещо. Това е възможно чрез въздържание от греховни помисли, от страстно чувстване, по пътя на постоянното утвърждаване в строго самоограничение и самодисциплина, по пътя на постоянното призоваване в молитва на този дух (дух на кротост, смирение, целомъдрие и любов), който желаем да притежаваме и светото име на Този, Който в Евангелието е разкрил пътя за спасението на всяка душа.
Опитът да променим поведението и преживяванията, да променим характера изцяло само с психологически и психотерапевтични методи, технологии и тренинги, извън духовната практика, се явява повърхностен и по принцип има само временен ефект. Тези опити приличат на строителството на къща върху пясък (Мат. 7:27). Построяването на духовния дом върху камъка на вярата, надеждата и любовта, под покрова на Божията премъдрост, спомага не само за промяна на поведението в желаната насока, но и за пълноценното духовно възраждане.

E-книги