Бездуховността ръка за ръка с безпросветността

        В брой 1 на “Църковен вестник” беше поместена статията “На Великден като в “Индиго”, насочваща вниманието към родителската отговорност за духовната ориентация на младежите. Така е. От висотата на жизнения си опит родителите биха могли да бъдат по-бдителни, да коригират посоката на духовното развитие на децата си. Дискотеките и клубовете са без контрол. Но това е едно достъпно, масово разпространено занимание, не изискващо грижа и усилие от страна на родителите така да се каже, по посока на течението и по познатата формула “Всички правят така”. И нека да сме откровени пиша като майка. Колко са родителите, които, подавайки левчета на децата си за скромните им развлечения, ще отворят дума за църквата като възможна алтернатива. От друга страна, колко младежи (14-19 г.) ще се задоволят с обяснението: “Ти не ходи на дискотека, защото е лошо и неприлично, а ходи в храма, там е спасително.” Абсурдно е такова напътствие. По две причини. Първо, защото родителите нямат знания да обяснят убедително защо в дискотеките е лошо и неприлично, а в храма спасително. Това те биха могли да направят само позовавайки се на Христовите заповеди, на Евангелието и християнските ценности. И второ младежите не биха разбрали. Те също нищо не знаят за практическото християнство. И те като многото българи, които се “чувстват” християни, разглеждат вярата в Бога само като философска система, без дори да подозират, че православието е действие участие във всички сфери от живота на църквата: в духовната чрез лична молитва и участие в църковните тайнства; в социалната и обществената сфера чрез прилагането на Божиите заповеди в ежедневието.        

        За младежите у нас вярата е любопитно, желано, забулено с мистика и пълна неизвестност поле на лични изследвания, не всякога безобидни в последствията си.        

        Несъмнено всеки младеж иска да бъде добър, носи в себе си стремеж към духовните ценности на християнството. Но това е и възраст на кумири и всеотдаване. Тогава порасналите вече деца се срещат за пръв път с неправдите в света и започват да търсят идеала. А защо този идеал да не е Иисус Христос! Крехка е психиката на така наречените тийнейджъри. Зад привидно грубата фасада се крие една търсеща и чакаща душа неразораната и незасята Христова нива. И какво правим ние, възрастните и многопрепатилите, църковните настоятелства, Светият Синод, Народното събрание, държавните институции и училището на афиширащата себе си православна България!? Чакаме някой друг да я засее вместо Словото Божие. И след това горко оплакваме плодовете на тази сеитба душевни разстройства, самоубийства, наркомания, насилие.

        Ето такива мисли ме владееха, връщайки се от великденското богослужение в един манастир, където бяхме станали свидетели на показателна тийнейджърска изява в духа на написаното в бр. 1 от 2002 г. на “Църковен вестник”.

        Накратко ще опиша повода за тези мисли. Още на отиване в автобуса срещнахме тълпи млади хора, възбудени, говореха високо и грубо си подвикваха, почти като на мач. С изненада видяхме, че и те отиват към манастира. Изпитах страх. Представих си скандиращите тълпи след мач, почти винаги неуправляеми. Какво би станало в Божия храм.

        Манастирът бе вече обсаден от множеството предимно младежи. Тези, които бяха вече влезли в двора, държаха снопчета свещи. Към полунощ започнаха да ги палят, благоговейно пазейки ги в дланите си. Не можехме и да мислим да влезем и поставим свещите на свещниците толкова много народ имаше. Групичките им тихо си говореха и поглеждаха към храма. Вероятно знаеха, че свещеникът ще излезе и ще възвести “Христос воскресе”.

        Чакащите можеха само да предполагат какво става в храма. Към 24 ч., когато свещеникът трябваше да излезе пред вратите и да оповести Възкресението, започна нов порив на множеството към вътрешността на храма. С последни усилия, притискащи се, с отчаяна настойчивост, която граничеше с фанатизъм, хората напираха към свещниците. За молитвено настроение не може и да говорим. Фаталистичното мислене, плод на общественото ни възпитание, е много силно в такива моменти “ето, не успявам да стигна, оставам отвън, отхвърлен съм...” и започва блъскането. И аз преди години не знаех, че главното на Великден започва, когато зазвънят камбаните и чуем от свещеника благовестието: “Христос воскресе!” Но в тази нощ не го чухме. Тълпата не допусна свещеника до изхода. Малцина знаят, че храмът трябва да се опразни, вратите да се затворят и пред тях свещеникът да прочете полагащите се молитви. И чак тогава, с пасхална радост в сърцата да влезем и присъстваме на празничната св. Литургия.

        Отвън множеството продължаваше да чака 5, 10, 15 минути.... Нищо. Младежите запалваха благоговейно свещите, но единици вдигаха ръка за кръстен знак. Подържаха ги, подържаха, не излизаше никой да оповести, и като нямаше къде да оставят свещите, коленичеха и ги забиваха на земята. Някои дори се молеха на колене. Други, най-“просветените”, започнаха да обикалят храма, съветвайки се за посоката на движение, изядоха писаните яйца и полека- лека започнаха да се разотиват.

        Картината беше вълнуваща и същевременно обвиняваща. Те бяха дошли и чакаха както браздите чакат семената, за да дадат благодатен плод. И си отиваха пусти.

        Възрастна жена уплашено се помоли: “Боже, пази ни! Те са наслагали свещите като за умрял.” Тя знае символиката на свещта и мястото на поставянето й в православния храм.

        А младежите кой ще ги научи? Те бяха дошли с чистия порив на младостта, за да получат още един урок, че някой ги беше лишил от знание.

        Стоях извън храма, съжалявах, че не можех да чувам богослужението, и като гледах очакващите младежи, усещах, че това е момент, в който те, “Христовите деца”, бяха дошли и протягаха жадно ръка за “къшей духовен хляб”, “хлябът, който слиза от небето”(Йоан 6: 50). Ние, които по милостта Божия вече сме причастници на Неговата трапеза, нямаме право да ги лишаваме повече от него.

        Дали тези моменти на очакване при събирането на толкова много народ не биха могли да станат онези мигове на “обръщане”, на начален интерес към вярата за много от дошлите. Затова не трябва да се пропиляват.

        Ще използвам повода, за да споделя моето виждане за реакцията на църковните настоятелства и манастирските управи в дните на големите празници. Ако могат да се заделят предварително сили и средства да се озвучи пространството, не толкова в храма, колкото около него. Така напрежението би спаднало. Очевидно храмовете са малки, за да поберат в този момент всички поклонници. Но да стоят тихо всички могат и с ума си да участват в службата. Два процента само да са тези, които биха се подразнили от светски разговори в този момент и да кажат: “Млъкнете, искам да ЧУЯ...” Слава Тебе Боже! това би била една добра сеитба. И после, при излизането от храма (както е при Великденската служба) или на проповедта свещеникът с кратко слово, подходящо за аудиторията, да разясни съдържанието на празника. Пък дори и да покани множеството на следващите богослужби, съобщавайки точно времето за отслужването им. С това ще задоволи и подкрепи с действие възникналото в нечии души желание за приобщаване.

        Връщам се към статията “На Великден като в “Индиго”. Логично е да мислим по Рождество за тълпите по Великден. Има много символика в това противопоставяне. Най-простата, за случая, може да се изрази с поговорката “Каквото посееш, това и ще пожънеш”.

        В духовната област жътвата не идва бързо, пък и чисти и здрави плодове трудно се отглеждат. Нека още да мъдруваме (вече 11 години) как да се казва бъдещият предмет в българското училище Религия или Вероучение; дали да го оставим в ръцете на богословите и свещениците, или да го предоставим на учителите по хуманитарните дисциплини; дали да е задължително- или свободноизбираем... Нека още мъдруваме, а децата ни да се лутат в мрака на незнанието и объркването, подхранвано от безличния “духовен” информационен поток, който ги залива от медиите.