Преп. Максим Изповедник (ок. 560-662 г. сл. Р. Хр.) е един от най-големите и авторитетни църковни отци и учители на Православието.
Той е пламенен защитник на чистотата на православната вяра, запечатал верността си към нея с мъченическия подвиг на изповедничеството. В своето богословие св. Максим разработва православното учение за двете воли, съответстващи на двете естества - Божествено и човешко, в Богочовешката Личност на Сина Божий Иисус Христос, и така става изразител на догматическата истина на Вселенската църква срещу монотелитската ерес. Неговото учение по този важен въпрос залегнало в основата на вероопределението на VI Вселенски събор (681 г. сл. Р. Хр.).
Преп. Максим Изповедник е приеман като един от най-високообразованите мъже на своето време. Той е блестящ познавач на древногръцката философия - в нейните главни направления, от чието идейно наследство учителите на Църквата черпели изразни средства за по-ясното и точно формулиране на християнското богооткровено учение. Дълбоко ерудиран и проникнат от духа на светоотеческото богословие, познаващ отлично богатото идейно съдържание на Христовото учение, духовното наследство и дълбоките корени на Църковното предание, св. Максим се проявил като плодовит християнски мислител и авторитетен учител на истините на вярата.
Богословско наследство и значение
Заслугите на св. Максим са големи както в областта на догматическото богословие на Църквата - по-специално в сферата на Христологията, така и за разработването и изясняването на редица области от християнското учение, като антропологията (учението за човека), етиката, аскетиката - принципите и духовните закони за подвижническия живот, литургическото и мистическото богословие. В своето творчество светият отец обобщава както догматическото учение на Църковното предание, така и богатия духовен и аскетически опит на своите предшественици и показва забележително умение, вещина и опитност в неговото систематизиране, подреждане и преподаване.
Св. Максим разработва концептуално важни богословски елементи на православната Христологическа доктрина в противовес на монотелитската ерес - той интегрира и прецизира в догматическото учение категориите „същност” и „енергия” и тяхното съотношение в двете естества на Въплътения Син Божий Иисус Христос. С това учението на светия отец се превръща във важен етап от развитието на православното богословие от епохата на Вселенските събори и здрава основа за по-нататъшното задълбочаване на църковното учение в неговите различни области.
Учението на св. Максим представлява важен етап от
патристичния синтез и начало на Византийското богословие
Богословието на преп. Максим Изповедник е благодатен синтез на най-главните направления в християнското Предание и плодотворен резултат в традицията на патристичния синтез по основните доктринални теми на църковното учение. В своето учение за Бога той синтезира богословието и християнската философска мисъл на ранните гръцки апологети, усвоява наследството на Александрийската школа и прилага успешно нейния екзегетически метод, остава верен на триадологията на Кападокийските отци, на богословското учение на св. Атанасий Велики и на догматическите принципи на православната Христология, залегнали в Халкидонското вероопределение.
Богословският синтез на преп. Максим Изповедник от времето на Христологическите спорове, според големия православен богослов на ХХ в. прот. Георгий Флоровски, съвпада с епохата на формирането на Византийското богословие и е негов автентичен израз и начална основа. В този етап от развитието на богословието на Източната църква древните школи и направления в църковната наука се съгласуват в единна и стройна догматическа система, а центърът на синтеза на традициите се премества постепенно от древните средища и школи на християнската богословска мисъл в столицата Константинопол.
Високата ерудиция на св. Максим в областта на философията и метафизиката проличават при неговата обработка и коментар на Ареопагитския корпус, корекцията на наследството на Оригенизма в богословието на източната патристика и в творческия синтез на апофатическото и мистическото богословие.
Св. Максим продължава богословската обработка и синтез и на аскетическото учение на Църквата, като интегрира благодатното наследство от духовния опит на християнските подвижници на Изтока и учението на големите отци и учители на пустинята.
Християнско-етически и аскетически възгледи
Задълбочените богословски познания в областта на доктриналните - нравоучителни и догматически - въпроси на вярата позволяват на преп. Максим Изповедник да постави учението за християнските добродетели и подвижничеството, за духовно-аскетическия живот и усъвършенстването, за богопознанието, духовното съзерцание и мистичното единение с Бога върху правилна, ясна и здрава християнска основа. Той събира и преподава в своите богословски творения богатия и богоозарен духовен опит на отците и подвижниците на пустинята, като го систематизира и подрежда богословски във връзка с учението на Църквата за Бога и Домостроителството на Сина Божий. Етическите и аскетическите възгледи в богословието на преп. Максим Изповедник са неразривно свързани с неговата православна Христология и църковното учение за Божието домостроителство за спасението на човешкия род. Домостроителството и Христологията в учението на св. Максим са твърдата и неизменна основа на етиката и аскетиката в неговата широкоразгърната богословска система.
В областта на етическото и аскетическото учение на Църквата св. Максим се движи в духовната традиция, завещана от източните отци и подвижници, като се опира на постигнатото от св. Макарий Египетски и някои насоки, очертани от аскетическото учение на Евагрий Понтийски. Усвоявайки някои важни и определящи за християнската аскетика на Изтока антропологично-аскетически постановки за „чистотата на ума”, „не-престанната молитва на ума” и особено системата на Евагрий Понтийски при класификацията на добродетелите и страстите (злите помисли), св. Максим коригира и освобождава това направление в духовността и монашеското богословие от едностранните и крайни спиритуалистични, интелектуалистични и оригенистични уклони. Затова учението на светия отец за духовния живот и християнското подвижничество се възприема и определя от редица познавачи и изследователи на православната традиция и духовност, като о. Йоан Майендорф например, като балансиран и коригиращ крайностите и неточностите синтез между гностико-интелектуалистичното течение в монашеската школа, представено в учението на Евагрий Понтийски, и мистическото направление в духовния живот, застъпвано от св. Макарий Египетски.
В своите богословски и аскетически възгледи св. Максим продължава развитието и на някои основополагащи за духовността на християнския Изток постановки, водещи началото си още от традицията на Александрийската школа и творчеството на св. Григорий Нисийски (335-394 г. сл. Р. Хр.), преминали и възприети в духа на мистическото богословие на Ареопагитския корпус в църковното учение. Това са преди всичко някои възгледи за девството и целомъдрието, за духовното възхождане на човека към Бога, за съзерцанието и богомислието, за мистичния ерос, мистичното единение с Бога и обожението на човека в благодатта.
Сам приел монашество и подвизаващ се в иночески образ, св. Максим става един от най-авторитетните духовни учители на Църквата и един от най-важните представители на монашеското богословие на Православния изток.

E-книги