В русенската болница непрекъснато постъпват болни, които остават различно по продължителност време. Понякога болестта отминава бързо и безметежно, но понякога човек се залежава и за дълго време бива отделен от своята естествена среда - семейство, работа, близки и познати. В такъв момент у всеки човек се засилва чувството за самота и изоставеност.
Самотата поражда униние, а унинието - отчаяние. Тласкан от него, човек се хвърля безкритично да търси начини и методи, за да възстанови загубеното си душевно равновесие. И често попадат в ръцете на гледачки, екстрасенси и други „лечители”, които се втурват в душата на човека и нанасят още по-големи поражения.
Когато боледува тялото, боледува и душата. Съответно, когато лекуваме тялото - не бива да пренебрегваме и душата. Човекът е психосоматично цяло, неразделно единство от тяло и душа, от дух и материя. По думите на св. Йоан Дамаскин „когато тялото и душата бяха създадени, никое от тях не бе създадено първо, а другото второ”.
Ние, свещениците и лекарите, трябва да приемаме пациента като личност, състояща се от душа и тяло, съзнание и сърце, като един организъм. Ние трябва да разбираме неговите страхове, притеснения, емоции, съмнения, чувство за вина, религиозни съображения, предразсъдъци и суеверия, защото всички те допринасят за задълбочаването на болестта или за преодоляването й. Положителното влияние на вярата, надеждата, оптимизма и молитвата е доказано и клинически. Хуманната медицина също признава значението на тези фактори за възстановяване на болния. Това се потвърждава и от резултатите от анкетата.
Православието се завърна почти изцяло към свойственото на източните Отци по-широко разбиране за спасението - в контекста на служението (дяконията) на Църквата към света.
Всеки акт на служение и любов към другите е отговор, произтичащ от Христовата жертва. Призоваването и отговорът на взаимното служение между хората е пътят, по който любовта на Христос ни свързва и ни помага да вървим напред в тази любов.
Нещо повече, свещеникът трябва да препоръча покаяние и промяна на начина на живот на пациента, когато стане ясно, че причината за болестта е предишното му греховно поведение. Покаянието като вътрешна криза (съд), като умиране на един начин на живот и раждане на друг, като себепознание („Дойде в себе се”, кокто пише св. евангелист Лука за блудния син), води не само до разкриване на красотата, на сладостта и на свободата на духовния живот, но и до лекуване на телесни болести.
Вярата притежава огромна живителна сила, а нашият духовен свят е чудодеен поради присъствието на Твореца, Който прониква в нашето битие и го извисява.

• Новооткрит болничен параклис в Русе
• Какво се очаква в болниците от свещенството

E-книги